Disarm you with a smile.

снимка, дело на Теди
за да ме виждаш по-добре

Дросето е написала много, много хубав пост, та в цялата лудница в близките седмици вместо да се възползвам от 4-те си часа сън за днес, внезапно ми се дописа.

Не ми е мъчно, че пораствам - обратното - радвам се, че имам възможността да го правя постепенно и съзнателно да наблюдавам процеса. Тръшкам се и плача понякога, чувствам се изгубена и екзистенциално сама, но разбирам, че това е част от пътя, затова преживявам спокойно с едно наум. Сега ми харесва, защото вече съм готова. Предполагам, че така е редно - сам да излезеш от какавидата си, а не някой да я скъса, когато си твърде крехък и ти се налага да заякваш в крачка. Но и това си има причини, не ще и дума. (Здрасти, Севи!)

Чудя се и какво да правя с този блог. Той беше хубав и аз го обичах. Обичаха го и други хора, които аз също после обикнах... Но не ми трябва повече - не ми е интересно да си записвам, да правя дълги, дълги списъци, цели романи, макар че понякога все още се изкушавам - какво ми се случва, какво си мисля, как се чувствам, защо и колко, как си прекарвам моите мили безгрижни есенни/ зимни/ пролетни/ летни и пак есенни дни, какво съм прочела, колко прекрасни хора ме обичат и колко повече ги обичам аз също, колко се обичаме с него, разбира се, но за какво да го мисля, когато си е тук всеки ден. Аз съм тук. Да наблюдавам себе си и да анализирам, да се обвинявам, че още не съм достатъчно голяма - досадно ми е вече. Като плод, който чака да узрее се чувствах, а веднъж Асен ми каза, че за да узрея, трябва да стоя на слънце, а не да се крия на сянка.

Не че ми трябва точно в момента за нещо сериозно, но се "одързостявам". На доц. Табакова е думичката - харесах я след 20-минутен телефонен разговор как трябва да се одързостя. И сега ми става страшно в корема. Да говоря пред толкова хора, медии, конференции, премиери. Убеди ме. Прииска ми се да изсмея на страховете си. Мен ужасно ме е срам от непознати хора. Или мълча, или говоря три пъти по-бързо от обикновено. Не ме вълнуват местата с много хора, не ми е и комфортно. Толкова други неща има за разбиране и живеене. И те просто не стават с всички.

А те са чудесни, наистина - моите близки. Но вместо пасивно да благодаря, че ги има, предпочитам да мисля с какво мога да им бъда полезна. Терзае ме тази отговорност, когато я осъзнавам, защото ми е доста трудно да я нося и живея.

Не мисля, че тези връзки, които сме имали, се късат. Просто нещата стоят на пауза, докато не дойде пак времето. Трябва нещо да се случи - да пораснем и да се видим по нов начин. Доста по-различно е тогава. За снимката горе ще стане дума съвсем скоро, засега ми е просто радостно, че се срещнахме, мила моя Теди, като възрастни. Или почти - аз още не съвсем. :-)

Иначе за какво ми е да снимам малките чудеса, малките красоти, смехове, щастия. Бесовете, тъмите, досадите, празнотите - ами тях никой не ги обича. Продължава да ме дразни този двоен стандарт. Щрак. Щрак. Щрак. С фотоапарат, бои, думи и дори наум. Колко е смешно да въздишаш по тези малки красиви неща, които дори не са твои и които реално нямат никаква връзка с това, което си, освен да ти губят времето. Момичешки игри на принцеси и капризни котки... Че и да ги споделям със света. Кому е нужно?

Последно - мило мое чувство за хумор, върни се! Додея ми тази сериозност с тези кратки ясни изречения и мисли. Но разбирам - вместо да те викам, аз трябва да ида при тебе. И това ще стане с по-сложни мисли. И по-сложни сънища. И по-сложно живеене. И с повече лекота. Чакай ме, идвам!

Лепя ги насам-натам вече цял месец, за да се подсещам. Наистина - трудно е да се държиш буден, когато си свикнал да си такъв поспаланко.

Но събудиш ли се веднъж, ехаа! Няма го това у тебе, което обикновено ти пречи, отстъпва във възхита крачка назад, наблюдава - ти ли си този, на когото главата ще се пръсне от идеи; този, който чете, пише, мисли, рисува, реже, лепи, готви, върви, слуша, наблюдава, работи; който в един момент внезапно разбира, че е на пътя и че за да го върви, трябва да бъде буден.

Абе не ми е ново това, но защо скоро след това всеки път пак заспивам?

От скоро нашата спалня/ студио стана и галерия. Заради акустихата закачихме специални пана. Криско поканихме на вечеря, измислих меню. Помагах и аз за лепенето. Както дълго не исках да ги поръчваме, изведнъж ми стана забавно.



Собствена галерия да имам. Да правя неща по-често. Правенето ми липсва във всички аспекти. Може да каня приятели на изложби, хаха.



Друга ще бъде официалната първа изложба. Няколко снимки избрах и направих. Това горе е неофициалната първа творба. Някой счупи 3 чаши за по-малко от седмица. Закачам се.

Боичките ми ги купи Боби от едно любимо ъглово магазинче в Пловдив в началото на стария град. Разглеждала бях работи на Майра Калман няколко дни по-рано и се вдъхнових. Едно лъвче нарисувах с акварелни моливи. После поисках и боички. Всичко ми купи. И книжка даже. Много е красива, не съм я започнала още, а си поръчах още една. Лакомия.

Преди няколко години бях забравила да се разболявам. Защото то е нещо, което можеш и затова правиш. Няколко години без дори една настинка. Знаех го така, както знам, че не ям месо – няма просто как да ме изкуши, отминал етап е това за мене. Така беше и с боледуването. Носех си знанието и то така ставаше. (Между другото тази тактика работи и при отказване на цигарите, каза ми една майка, която... ами в момента пак пуши.)

Въпросът въпросът на аз това – аз иначе ме занимава тези дни. Може би защото пак съм болна. След цяла седмица на Средиземноморието боса и по бански, си купих едни брутално люти ментови бонбонки от летището и още преди да слезем с два ескалатора до гейта, вече знаех, че съм болна.

Посрещна ме тук първият есенен ден. Стана ми хубаво. Спахме цял следобед. После станахме и си направихме голяма кана чай – заради разболяването уж, но май заради есента. Облякох подходящи дрехи – тениска моя, негова блуза и пижама, обух и чорапи – и започнах да боледувам. Температура, гърлобол, сополи, кожа, болезнена при допир и мускулите –- нали се сещате. Гледах дървото навън все за по 4 минути – докато чаят се запари (после две супени лъжици захар и изстискан половин лимон) – ами съвсем есенно беше. Хубаво есенно. Спаружени кафяви листа, ама какви яркозелени бодливи къщички на кестените! Логично есенно. Като дошла навреме промяна. Излязох май на следващия ден и залепих един плакат с голямо кафяво листо и надпис, който ако видите – видите.

А впрочем мама ми припомни после как да се лекувам сама. С масаж отстрани на носа. Двата показалеца поставяте посредата горе-долу, там, където хрущялът се превръща в кост. С леки кръгови движения ще намерите двете точки, където много боли. Масаж през около час ви гарантира бързо излекуване. Междувременно мажете нослето с кремче за настинки. Или може би – е, не, това е толкова детско! - инхалации над гореща купа с лайка? Завивате се с кърпа и дишате, дишате.

Абе струва ми се, че яхнах един облак. Ама не точно като бабата горе - яхнах го, за да го направлявам, не съм легнала да се возя.

Ами да, май това е откритието на седмицата! (Другото е как не мога да престана да се моткам, но то не е никак ново.)

Всъщност много е неприятно да знаеш някои неща, които още не искаш да знаеш, защото искаш още малко да си малък. Това знание отнема от красотата на тези мимолетни влюбвания (каквото влюбване имам в дърветата напоследък), защото ги принизява. Просто изведнъж ми се струва смешно да пиша и мисля за праскови, когато знам някои конкретни неща.

Но така или иначе - понеже отново прекарахме няколко дни на хубавата вила (където преди месец-два за първи път ядох кайсии, паднали на земята), поради напредването на лятото, вече беше време за късане на плодовете направо от дървото.



Ами за мен беше наистина вълнуващо! Много специално преживяване. Мушкаш се между клоните, пчелите бръмчат, листата се поклащат от вятъра, слънцето ти намига, протягаш се на пръсти и стигаш някой топъл зрял плод. Просто го държиш в ръка и питаш дървото дали иска да ти го даде.

Сигурно и мен така нещо ще ме откъсне, когато съм узряла и съм готова да сляза. Или някоя буря ще ме събори на земята, ако не побързам.

Имам си ново любимо време на денонощието!

За нощно пиле като мен е истинска изненада да открия, че първите светли минути са дори по-приятни от непрогледната и тайнствена тъма. Някак вълнуващо е да наблюдаваш и дори активно да участваш в началото на деня!

Онази сутрин не се сдържах и излязох навън! Ах, толкова е тих и хубав кварталът рано, рано, рано сутрин. Прозорците са тъмни, всички все още спят. Идеално време е за тайни партизански неща, защото хем няма от кого да се притесняваш, хем светлината дава усещане за безопасност.

Вървя спокойно. Разсейвам се. Изследвам малките улички, губя се в дворовете, милвам дърветата, намирам преките пътища, ахвам на малките си открития и... оставям своя малък отпечатък в средата (напоследък най-вече с тебешири).


Всъщност преди няколко седмици, при едно такова посрещане на деня, ми хрумна знаменитата идея да изживея следната експериментална седмица - 7 дни без електричество!

Не е свързана с екология идеята ми, а с връщане на тялото ми в естествения ритъм на планетата, диктуван преди всичко от слънчевата светлина.

Разбира се, извън града това е далеч по-лесно за осъществяване и аз съм го правила, когато съм била за по-дълго на палатка. Интересно ще ми е обаче как ще поживея без ток тук. Защото това изключва телефони, фотоапарати, компютри, осветление, музика, печки, миялни, перални, прахосмукачки, хладилници, вентилатори в банята, епилатори, кафемашини, звънци, ескалатори към Пикадили, каси в супермаркета, трамваи, банкови услуги, ксерокси, вратата на факултета и дори всички светофари.

Снимките ще ми липсват вероятно, както и със сигурност хладилникът. Другото обаче предполагам, че ще бъде лесно - колело, книжки, мисли, идеи, сурови плодове и зеленчуци от пазара, ядки и непрестанно празнуване на деня!

за да ме виждаш по-добре


След тоталния провал на първото ми "истинско" интервю, вървях по Борис и се чувствах толкова глупаво. И понеже от месеци отлагам и все не подреждам подходящо деня си, реших, че именно днес мога да направя нещо хубаво. Не за себе си, не за него или нея, не дори за теб, а просто за някого.

Това преобърна всичко.

Изключително смислено се почувствах от идеята за тази безвъзмездност, безусловност и анонимност. Нямаше ме мене, въпреки че уж лежах и се усмихвах, имаше го тялото ми, готово да бъде раздадено.