Disarm you with a smile.

За да отпразнуваме първата отпуска, която моят мил си взима, вкъщи тайно украсих с ръчно правени парти-гирлянди (да, много семпло, добре го каза, мерси!). Отдавна ми беше обещал, че ще ме заведе на чудесната вила, където като малък е прекарвал ваканциите си.

По-градско дете от себе си не познаваме. Никога не съм имала нещо от рода на село, вила, къща, дори палатка. Прасета съм виждала само веднъж, а от кокошки ме е страх. Джанки съм брала от дървото зад блока, а дива ягодка си откъснах миналата седмица в Клуба на архитекта на Кракра.

Въпреки това напоследък доста ми допада идеята за лятна къща. По едно време даже исках да живея в такава - да чета, пиша, снимам, рисувам, готвя, измислям, да каня приятели от града и да им правя шопска салата с току-що набрани домати биволско сърце. Всъщност бях обсебена от тази идея, най-добрият редактор дори вероятно ще си спомни един мил и наивен разказ с подобна тематика, хаха.

И така - още когато с моя мил се качихме в колата, пуснахме диска с кукерите и аз сложих кафявите си очила, разбрах, че ще си прекараме славно!

Вълнувах се ужасно, защото това не беше просто пътуване за уикенда. Той щеше да ми покаже своето детство! Няколко дни по-рано прочетох Вино от глухарчета на Рей Бредбъди и си припомних детските лета такива, каквито никога не съм ги имала - река, прашни пътеки, светулки, съседи през оградата, череши направо от дървото.

Верно - имах гуменки, малка горичка зад блока, любими дървета за катерене и кола до Витоша. Едно време не знаех какво пропускам и ми харсваше. Всъщност имах чудесно софийско детство, но то ме отдалечи от природата и до днес ми е малко некомфортно в нея.

Къщата се оказа много хубавка. Проектирана лично от дядото, бившия главен архитект на Пловдив, който наскоро почина. Три етажа, но не особено голяма. Доста прилича на вилата в Черноморец, която Севи и Васко със сигурност си спомнят. Още в първите ми 5 минути вътре, една оса ме ужили. О, не, Къщата не ме харесва, казах си тъжно, но после се оказа, че греша. Градината е малко повече от декар и в добрите си времена с била една от трите най-хубави във вилната зона. Днес е запустяла, защото няма кой да я поддържа.

Въпреки това - на земята си намерих кайсии и с наслада ги изядох. За човек, за когото плодовете идват от магазина, това е истински вълнуващо. Разузнах освен това наоколо. Слях се с природата. Лазиха ме мравките, бръмчаха около мен пчели, падаха круши от дърветата, поклащаха се цветята, боцкаха ме тревите, милваше ме вятърът. Седнах да си почета и осъзнах какъв гост съм в тази градина и въобще в този свят!

В останалото време се разхождахме наоколо и често спирахме: Ето тук играехме мач, по този покрив се катерехме, това беше любимото ми дърво, тук баба правеше салатата, тук живееше най-добрия ми приятел Любчо, на тази поляна паднах и ми остана ей този белег... Страхотно е да можеш да споделиш с някого несподелимото! Да си вече голям, но да се върнеш, за да продължиш приказката. Да я пишеш с другиго.

Когато вечерта си легнах до моя мил, го прегърнах с две ръце!


тук започва малка виртуална обиколка

Направо си е лято вече. Карам колело, излежавам се в парка, пия сокчета от fix-mix, нося сладурански ризки, посрещам изгрева, чета по книга на ден, рисувам с тебешир по асфалта, поливам цветята, правя ирландски кифлички, замислям хиляди партизански лудории...

Но вече нищо не е същото. Не ги издигам в култ тези неща, не те осмислят деня ми.

Именно безкрайното щастие ми показа, че не то е върхът, нито смисълът, нито дори пътят.

Не че нещо - щастието е супер и аз със сигурност го харесвам. Безгрижието, лекотата, любовта, смелостта, смехът с всички зъби, широко отворените очи - големи и приятни са, няма какво да се лъжем. Притеснява ме обаче онази представа за щастието, която ни се натрапва ежедневно от билбордове, книги и духовни учения. В най-добрия случай човек е щастлив просто докато... изведнъж вече не е щастлив.

Чух онази вечер нещо, което ме изненада - тъгата е мисловен модел, с който човек преживява отново и отново моментната си болка и я разтяга до безобразие. Затова животните не страдат, тях само ги боли на момента. Колко смешно, защото само ден по-рано тъгувах, въздишах и си припомних знаменитите думи на Винсънт - la tristesse durera toujours.

От тъгата за секунди скачам в щастието с двата крака - както съм била екзистенциално самотна, празна и безсмислена, изведнъж - без нищо да се случва - танцувам из стаята, смея се от сърце и обичам, обичам, обичам света.

За някои хора в тъгата има нещо изключително сладко, други намират същото в щастието. Двете май са едно и също, ези и тура, все от сърцето идват.

Говоря за това, защото тъгувам напоследък. Изключително тъгувам за детството, невинността и незнанието си. Дълго време нарочно и съзнателно не исках да порасна, защото виждах само негативите, тоест представях си какво ще бъде, гледайки хората около себе си. А то е процес - напълно естествен и само мой. Размишленията за това обаче са му отнели естествеността и сега ми е трудно, изисква усилие, за да продължи.

Въпреки че вече се занимавам със значително по-сериозни неща, все още взимам решенията със сърцето, а не с главата си. Знам кое е по-добро за мен в дългосрочен план, но отлагам просто защото така е по-лесно - отдаден на навика да живееш и разбираш света.

Абе стоя на прага на вратата, която търсех, и не смея да вляза. Страх ме е да порасна. А то си идва с всеки изминал ден. Привързаност към детството имам, към сладкото и невинното. Междувременно онова зад вратата влиза в мен, но много бавно, спрямо начина, по който броим времето - с четирицифрени числа и тиктакания. Не го усещам и затова понякога го забравям.

А то е тук.