Disarm you with a smile.

"Това е знак", каза, виждайки часовника, и се обади да отложи срещата, за да може да прекараме още малко време заедно.

Толкова е прекрасно да срещнеш човек, когото си обичал, но си нямал лицето.
(Аз наистина бих могла да бъда сляпа, използвам зрението предимно за забавление.)

Спускам се по Стамболийски, направо летя, слънцето ме заслепява и не искам тази улица да свършва и да трябва да правя дясно към къщи.

И часовниците. Някои вървят назад, защото време няма и това е чудесно.
Да си безделник - да си приказваш с умен човек в парка или да четеш книжки, да гледаш небето, да слушаш вятъра или просто да се печеш. И да бъдеш. Толкова просто.

И никаква списъци. Съгласна съм да пропускам неща.
Телефонът ми е пълен с бележки за срещи. Които днес стават случайно, беше невъзможно Ива и Елица да влязат в същия магазин точно тогава. :-) После имаше фрапе с Радо и искам пак да играем шах, но няма време, защото имам друга среща с друг пич и трябва да се върна до къщи, за да си оставя колелото.

А хората, мислех си, спряла на Стамболийски, (всъщност този текст го преписвам от тефтерчето си, просто нямаше как да не отбия вдясно и да не попиша), хората трябва да престанат да си купуват бегачи, да си закачат чантите на кормилото или да карат с една ръка, защото в другата носят праскови. Хората трябва да си купуват градски колела с кошници. За да бъде лесно.

Слънцето ме заслепява и ми се иска тази улица никога да не свършва.