стара чуденка
с намигване към зази и нейните книжки край леглото
Напоследък отново често се чудя и дори понякога измъчвам - кога да преценя, че трябва да кажа нещо, и кога да замълча. Разбира се, зависи си конкретно, но ето - спъвам се и не мога, не знам.
Става дума за случаи, в които мога да дам съвет, да предпазя от грешка, да отворя очи или поне да насоча поглед в друга посока. Но дали ще бъде истинско за този, за когото е преживяването, ако някой му подскаже как ще протече то? Дали от своето съзнание дори ще разбере какво и защо му казвам?
Не искам да споря с Живота, защото той знае най-добре, но пък - струва ми се - не бива да бъда и пасивна. Не че държа толкова да се меся в работите на другите, даже ми е неприятно да го правя напоследък. Искам някак да бъда умерена и само да оставям знаци, които някой някога ще прочете. Но ми липсва увереност, че така е окей.
И една книжка искам да препоръчам (подозирам, че на Дени ще се хареса). Автобиографията на Лив Улман е това, но повече прилича на откъснати страници от дневник - разпиляни мисли, спомени за преживявания, сънища, протяжни летни следобеди, страх, напрежение, работа на сцената и пред камерата.
Страхотно ме увлече и омагьоса - не личеше да е писана за публика.
Прошепна ми неща.
