Disarm you with a smile.

малка галерия

Разказваше ми се за днешния прекрасен ден, но няма, защото искам да споделя нещо друго.

Често ми се налага да се извинявам за това, че съм пряма (или груба, кой както го разбира), защото истината далеч невинаги е нещото, което човек би искал да чуе. Извинявам се и продължавам да бъда такава, защото вярвам, че истината не бива да се крие.

България е на едно от първите места по аборти в Европа. Не е хубаво, но се случва. Защо е така шокиращо, когато някой говори за това? И кой въобще определя за кое може да се говори и за кое - не?

Това е, наистина не съм мислила какви реакции ще има след думите ми. Не съм търсила нито утеха, нито критика. Просто искам да говоря. За нещата, които се случват и които са. Вярвам, че това е най-прекият път. Да бъдеш честен - пред себе си и пред другите.

Направих аборт.
Знам, че това е нещо, за което не се говори и точно затова избирам да говоря - защото не искам да се преструвам, че това не се е случило.

Случи се.
След седмица кошмари с гинеколози избрах ден - Великден, в който да си купя два теста.
Беше страшно, когато излязоха двете черти, а над главата ми светна неоновият надпис от упътването - вие сте бременна.

Първата вечер беше много страшна. Животът ми се обърна наопаки.
В мен се случи катастрофа.
Всъщност отново се случи нещо, до което бях стигала и преди - възможността да изляза. Да се изсмея на всички предписания и представи как ще живея в следващите пет години и изобщо. Не че нямах смелост, този път просто избрах да не бъда смела.

Имах сухото знаене, че аз никога няма да направя аборт. Аз не убивам, нали така? Не убивам телета, миди и комари.
По принцип е така, да. Нещата обаче се променят, когато се случат не по принцип, а наистина.

Как мога да имам дете, когато самата аз съм още дете? И не че е невъзможно, обаче не е добре за никого.

Имаше и друг тънък момент - бащата не беше моето приказно момче, а един друг много специален мъж. Впрочем мисля, че с него стигнахме края. Просто не виждам какво друго може да се случи между нас - той е един от двамата ми Учители (заедно с Пепси), човекът, който в голяма степен е причина за това, което съм съм сега. И в чисто реален план детето е най-голямото физическо нещо, до което могат да достигнат двама.

Срещата ни беше хубава, но доста тъжна. Когато седнахме и се отпуснахме, когато усетих дишането му, разбрах, че го обичам. Някаква куха тъга имаше между нас. Защо не се получи? Ние наистина сме много близки, тъгувах неговата тъга.
Разсмя ме, когато научи новината и каза "ама как ще имаш дете, като самата ти си още детенце?"

Толкова за моята малка драма, която даже не успя да се превърне в истинска драма. Учудвах се на себе си колко сърдечно се шегувам с всичко това.
Взех решението съзнателно. И това прави нещата окей.

Цветята на снимката горе са тези, които мама ми подари, когато излязохме от клиниката. Беше хубаво, че тя ме придружи. "Мама е по-добър приятел от най-добрия приятел", каза. После ме заведе в парка Заимов и ми купи сладолед.

малка галерия

Откакто разбра за Къщата, мислеше само за това. Тиха празна Къща, където няма никого, даже теб те няма. Без мислите, без човешките драми, просто излизаш от света такъв, какъвто го познаваш, и заживяваш в Къщата.
Изглеждаше примамливо, да.

Предупредиха, че е трудно. Повярва.
Убеди себе си, че Къщата е заключена и започна припряно да търси ключ.

Пробва какво ли не - пътеки, мъдрости, хора, които да я водят, учения, книги, лишения. Полагаше усилия, но се луташе. Уморяваше се понякога, но мисълта за Къщата не даваше мира.

И един ден прозрението дойде сякаш от нищото. Нямаше нужда да търси ключ, всичко необходимо е в гърдите ти.
Просто влез, отворено е.

Онзи ден се озовах край университета с колело, одеялце и един свободен час преди работа. Излегнах се в Докторската и му се обадих по телефона. Каза, че чака пица в Шипката. "Оо, ама ела да ме видиш!", казах.

След една минута с изненада усетих, че някой седна до мен и ме целуна по гърба. Толкова рядко се виждаме на светло. "Колко си хубава", не спираше да повтаря. "На тревичка, легнала босичка по корем, мм"

За първи път одеялцето, откраднато от самолет, не беше тясно за двама. Малко като с леглата персон и половина. Много ги харесвам като замисъл.

Чудесно е. Той е чудесен и е направен специaлно за мен.
Възхитителен. Най-умереният човек на света. И докато аз и някои други търсят баланса, който често се изплъзва, той го носи съвсем естествено.

Балансът ми е някаква интересна тема в последно време, но сега ще бягам, защото Васко ме чака заключен у тях. (а само аз имам ключ, хахаха)

Асеновград, септември 2007

В последно време не пиша в моето си тефтерче. Няма я вече онази връзка между преживяванията и ума и затова не знам какво точно става с мене. Хубаво е, че със Севи често си пишем и говорим така, че без да искам изваждам себе си. Днес например изрекох - и така видях с ума - темата си в последно време - този естествен отказ да се описвам с това, което другите мислят за мен.

Изкушаващо е да се смятам за прекрасна, когато някой ме вижда такава. За умна. Мъдра. Благословена дори. (извинявай, че така много се смях)

Но не е. Не съм такава. Отказвам да се залъгвам.
Не може в един и същи ден първо да чуя от един колко груба съм станала, а малко по-късно да разбера от друг, че съм най-милото и нежно момиче на света.

Правя и друго - shapeshifting. Влизам в чужди обувки. Не го правя с ума, а с друго. Разбирам.
И това е възможно най-обратното на това да съдиш някого.

Видях, че точно сега някои хора ме съдят, но аз избрах да не ги съдя. За да прекъсна цикъла, нали.
И отново от тази вечер - ние сме такива, защото нашите родители са били неосъзнати. Обаче те не са виновни, защото техните родители са били неосъзнати. И въобще няма друг начин това да престане освен с разбиране.

Което вероятно означава просто приемане.

Предполагам, че ми се даде една дебела книга със знания. С хиляди неща, които мога да науча. Стига да се отворя, разбира се.
Първо - че няма заричания като аз никога не бих. Толкова предписания имам в главата. Духовните са най-страшни.

Всъщност не искам да бъда толкова смела, че да се оставя тотално на случващото се. Със сигурност мога да го направя. Но това е само единият път.

Яна, от сърце ти благодаря за това, че ме спаси. Над марокански чай, малеби и - какво беше - пикантен нахут... ти беше прекрасна. Без да съдиш и да казваш така, все едно знаеш, кротко ми припомни, че няма правилен и грешен път. Просто има два пътя. Които водят до различни места. И идва момент, когато съзнателно трябва да избиреш единия. Дори да попаднеш в ада, това е окей, защото това е твоят избор.