Disarm you with a smile.

Преди две години Светли се върна от море и донесе тарантулче - бебе на няколко месеца. Всички много се радвахме, говорехме му, хранехме го редовно, въобще беше си домашен любимец. :-)
После нещата се промениха - оказа се по-скучно дори от рибите и всички престанаха да му обръщат внимание. (Говоря за него в среден род, защото не знам от какъв пол е. :-))

След като цяла зима тарантулчето не беше хапвало нищо (поради липса на мухички и комарчета, не поради небрежност! :-)), със Светли започнахме да си говорим дали някой няма да се съгласи да го вземе, да го гледа и да го обича.

Преди няколко дни Васко ми се обади, за да попита дали предложението още важи, защото Халил, един негов приятел, го иска.

В сряда сложих буркана, където живее тарантулчето, в раницата си и го занесох в училище, за да се видя по-късно с Халил и да му обясня как се гледа.
Петето много хареса тарантулата и каза, че тя също я иска, но малко се натъжи, като й казах че вече е обещана на друг.

Последвалите събития не мога да разкажа обективно, не искам да изкривявам истината, затова само ще кажа, че научих, че трябва да бъда твърда за нещата, които смятам за редни.

Стана така, че и Халил, и Петя страшно много искаха тарантулата, гледаха се в очите дълго и накрая Халил каза: "Ами добре, щом толкова много я искаш, вземи я."
Той направи нещо толкова красиво, браво, толкова хубаво, така му се възхитих, а той само се усмихна срамежливо. Беше толкова хубав, толкова добър!

Не можех да оставя нещата така, исках да направя нещо хубаво за него и изведнъж то ме фрасна по главата! Ами да, ще му купя друга тарантула, специално за него, да я обича и да се грижи за нея. :-)

През двата дни, в които се занимавах с това, изпитах огромен спектър от емоции. Първоначалната радост и вълнение колко ще го зарадвам беше заменена от изумление, защото след като обиколих всички зоомагазини, за които знам, открих, че само в един продават тарантули, после още по-голямо изумление, като на единствения телефон, който намерих от интернет, ми казаха, че предлагат само две - за 80 и за 100 кинта, а в онзи зоомагазин на Солунска най-евтините бяха по 50, а останалите варираха 80-100-120. После ми беше толова тъжно, че не мога да си позволя да го изненадам, мислех си колко съм лоша и глупава, че постъпих толкова несправедливо спрямо него.

Не знам как стана, още се учудвам от себе си за гениалната идея, сетих се да проверя дали в Природонаучния музей не предлагат тарантули.
Сега нямало кого да попитам, но лелката на касата ми даде два телефона. На първия никой не отговаряше, но на втория мацката вдигна. Малко троснато ми отговори, че не знае с какво разполагат в момента, май нямало евтини, да съм й звъннела утре.

Но въпросното "утре" телефонът й не работеше. Отидох до музея, лелката каза, че мацката не е идвала, не знае кога ще дойде и въобще да се оправям.
Тръгнах си много тъжна, плановете се проваляха, нямаше да мога да се извиня, като го зарадвам.

Върнах се вкъщи и легнах да спя.
Събудих се тъжна и си пуснах Радио Нова, седях в леглото и обмислях нови варианти. Реших да пробвам да й звънна още веднъж.
Даде свободно!

- (много весело) Ало, здравейте, как сте?
- (много учудено) Ъъ, добре, благодаря, обаждах се вчера за...
- Да, да, спомням си, разбира се. Имам добри новини, събота и неделя ще ходя до морето и ще донеса тарантули. Ще взема мънички, цената е 20 лева, ако ви устройва.
- О, разбира се! :-) Ей, супер, толкова хубаво!
- Да, ще се върна след 15-ти...
- Значи да ви потърся след това?
- Предполагам, че това е вашият номер, нали? Аз ще ви се обадя.
- Добре, много ви благодаря, много!

Скочих от легото и ми стана толкова хуубаво! :-) Толкова хубаво и радостно! Не знам дали мацката ще ходи до морето заради мен, или просто така се е случило, все пак предния ден не каза нищо такова. Във всеки случай страхотен късмет и много се радвам! :-)

Сега историята чака продължение. :-)