Всичко започна в петък следобяд с чудене да се ходи ли, или не.
Няколко часа по-късно вече пътувахме към село Марица. Малко след Орлов мост, съвсем в началото на Цариградско, по радиото пуснаха I can't wait for the weekend to begin.
Нямах представа колко ще е трудно.
Седемнайсетина часа на ден, всъщност 24, защото въпросът те преследва и в сънищата, 24 часа на ден се питаш кой си.
(Плюс един малък сън по време на сутрешния rebirthing, в който Ераг целуваше челото ми. Всъщност вярвам, че той беше с мен по някакъв начин през цялото време.)
Ето ме минути след като РАЗБРАХ кой съм.
Сияех.
Пепси умря от кеф, майката на Теди - също. Непознатите от групата толкова ми се радваха, все едно те го преживяваха.
Аз го наричам съвпадение, може и да не е, но точно когато разбрах кой съм, часовникът ми спря.
В тази къща цари любов.
На всяко стъпало има цветенце, дворчето пък е... невероятно!
При 16-18 часа практики и 5 часа сън на ден, нямаше много време за разходки в Рила.
Е, качихме се все пак. :-) Два пъти.
Най-хубавото не е нито шумът на Марица, нито слънцето, нито зеленината, която те обгръща, нито жуженето на пчелички, нито оранжевите пеперудки, които сякаш са навсякъде...
Най-хубавото е ароматът на свежо, на чисто....
Небето там е по-синьо.
Атмосферата, чистотата на отнощенията, простичката храна, от която буквално си облизваш пръстите, Пепси, музичката, нещата, за които говори Пепси...
Беше уморително, много уморително, но си струваше всяка диада.
Когато Пепси ме прегърна на раздяла, се оказа, че е запомнил името ми.
"Бистра усмивка... Как си? Добре ли си?"
Когато бусчето запали за към София, си пуснах
саундтрака на
Garden State, първата песен ме порази, чух я в ТОЧНОТО време и с ТОЧНИТЕ уши. :-)
We live in a beautiful world
Every day, every day
Няма снимка на Пепси.
Някои хора са толкова прекрасни и обичани, че няма нужда да бъдат снимани.
