Disarm you with a smile.

избълбук

2009-11-24T04:51:00.005+02:00

снимка, дело на Теди
за да ме виждаш по-добре

Дросето е написала много, много хубав пост, та в цялата лудница в близките седмици вместо да се възползвам от 4-те си часа сън за днес, внезапно ми се дописа.

Не ми е мъчно, че пораствам - обратното - радвам се, че имам възможността да го правя постепенно и съзнателно да наблюдавам процеса. Тръшкам се и плача понякога, чувствам се изгубена и екзистенциално сама, но разбирам, че това е част от пътя, затова преживявам спокойно с едно наум. Сега ми харесва, защото вече съм готова. Предполагам, че така е редно - сам да излезеш от какавидата си, а не някой да я скъса, когато си твърде крехък и ти се налага да заякваш в крачка. Но и това си има причини, не ще и дума. (Здрасти, Севи!)

Чудя се и какво да правя с този блог. Той беше хубав и аз го обичах. Обичаха го и други хора, които аз също после обикнах... Но не ми трябва повече - не ми е интересно да си записвам, да правя дълги, дълги списъци, цели романи, макар че понякога все още се изкушавам - какво ми се случва, какво си мисля, как се чувствам, защо и колко, как си прекарвам моите мили безгрижни есенни/ зимни/ пролетни/ летни и пак есенни дни, какво съм прочела, колко прекрасни хора ме обичат и колко повече ги обичам аз също, колко се обичаме с него, разбира се, но за какво да го мисля, когато си е тук всеки ден. Аз съм тук. Да наблюдавам себе си и да анализирам, да се обвинявам, че още не съм достатъчно голяма - досадно ми е вече. Като плод, който чака да узрее се чувствах, а веднъж Асен ми каза, че за да узрея, трябва да стоя на слънце, а не да се крия на сянка.

Не че ми трябва точно в момента за нещо сериозно, но се "одързостявам". На доц. Табакова е думичката - харесах я след 20-минутен телефонен разговор как трябва да се одързостя. И сега ми става страшно в корема. Да говоря пред толкова хора, медии, конференции, премиери. Убеди ме. Прииска ми се да изсмея на страховете си. Мен ужасно ме е срам от непознати хора. Или мълча, или говоря три пъти по-бързо от обикновено. Не ме вълнуват местата с много хора, не ми е и комфортно. Толкова други неща има за разбиране и живеене. И те просто не стават с всички.

А те са чудесни, наистина - моите близки. Но вместо пасивно да благодаря, че ги има, предпочитам да мисля с какво мога да им бъда полезна. Терзае ме тази отговорност, когато я осъзнавам, защото ми е доста трудно да я нося и живея.

Не мисля, че тези връзки, които сме имали, се късат. Просто нещата стоят на пауза, докато не дойде пак времето. Трябва нещо да се случи - да пораснем и да се видим по нов начин. Доста по-различно е тогава. За снимката горе ще стане дума съвсем скоро, засега ми е просто радостно, че се срещнахме, мила моя Теди, като възрастни. Или почти - аз още не съвсем. :-)

Иначе за какво ми е да снимам малките чудеса, малките красоти, смехове, щастия. Бесовете, тъмите, досадите, празнотите - ами тях никой не ги обича. Продължава да ме дразни този двоен стандарт. Щрак. Щрак. Щрак. С фотоапарат, бои, думи и дори наум. Колко е смешно да въздишаш по тези малки красиви неща, които дори не са твои и които реално нямат никаква връзка с това, което си, освен да ти губят времето. Момичешки игри на принцеси и капризни котки... Че и да ги споделям със света. Кому е нужно?

Последно - мило мое чувство за хумор, върни се! Додея ми тази сериозност с тези кратки ясни изречения и мисли. Но разбирам - вместо да те викам, аз трябва да ида при тебе. И това ще стане с по-сложни мисли. И по-сложни сънища. И по-сложно живеене. И с повече лекота. Чакай ме, идвам!

sleepyhead

2009-10-24T00:05:00.008+03:00

Лепя ги насам-натам вече цял месец, за да се подсещам. Наистина - трудно е да се държиш буден, когато си свикнал да си такъв поспаланко.

Но събудиш ли се веднъж, ехаа! Няма го това у тебе, което обикновено ти пречи, отстъпва във възхита крачка назад, наблюдава - ти ли си този, на когото главата ще се пръсне от идеи; този, който чете, пише, мисли, рисува, реже, лепи, готви, върви, слуша, наблюдава, работи; който в един момент внезапно разбира, че е на пътя и че за да го върви, трябва да бъде буден.

Абе не ми е ново това, но защо скоро след това всеки път пак заспивам?

нова галерия в града!

2009-10-10T03:58:00.004+03:00

От скоро нашата спалня/ студио стана и галерия. Заради акустихата закачихме специални пана. Криско поканихме на вечеря, измислих меню. Помагах и аз за лепенето. Както дълго не исках да ги поръчваме, изведнъж ми стана забавно.

Собствена галерия да имам. Да правя неща по-често. Правенето ми липсва във всички аспекти. Може да каня приятели на изложби, хаха.

Друга ще бъде официалната първа изложба. Няколко снимки избрах и направих. Това горе е неофициалната първа творба. Някой счупи 3 чаши за по-малко от седмица. Закачам се.

Боичките ми ги купи Боби от едно любимо ъглово магазинче в Пловдив в началото на стария град. Разглеждала бях работи на Майра Калман няколко дни по-рано и се вдъхнових. Едно лъвче нарисувах с акварелни моливи. После поисках и боички. Всичко ми купи. И книжка даже. Много е красива, не съм я започнала още, а си поръчах още една. Лакомия.

логично есенно

2009-09-08T11:33:00.004+03:00

Преди няколко години бях забравила да се разболявам. Защото то е нещо, което можеш и затова правиш. Няколко години без дори една настинка. Знаех го така, както знам, че не ям месо – няма просто как да ме изкуши, отминал етап е това за мене. Така беше и с боледуването. Носех си знанието и то така ставаше. (Между другото тази тактика работи и при отказване на цигарите, каза ми една майка, която... ами в момента пак пуши.)

Въпросът въпросът на аз това – аз иначе ме занимава тези дни. Може би защото пак съм болна. След цяла седмица на Средиземноморието боса и по бански, си купих едни брутално люти ментови бонбонки от летището и още преди да слезем с два ескалатора до гейта, вече знаех, че съм болна.

Посрещна ме тук първият есенен ден. Стана ми хубаво. Спахме цял следобед. После станахме и си направихме голяма кана чай – заради разболяването уж, но май заради есента. Облякох подходящи дрехи – тениска моя, негова блуза и пижама, обух и чорапи – и започнах да боледувам. Температура, гърлобол, сополи, кожа, болезнена при допир и мускулите –- нали се сещате. Гледах дървото навън все за по 4 минути – докато чаят се запари (после две супени лъжици захар и изстискан половин лимон) – ами съвсем есенно беше. Хубаво есенно. Спаружени кафяви листа, ама какви яркозелени бодливи къщички на кестените! Логично есенно. Като дошла навреме промяна. Излязох май на следващия ден и залепих един плакат с голямо кафяво листо и надпис, който ако видите – видите.

А впрочем мама ми припомни после как да се лекувам сама. С масаж отстрани на носа. Двата показалеца поставяте посредата горе-долу, там, където хрущялът се превръща в кост. С леки кръгови движения ще намерите двете точки, където много боли. Масаж през около час ви гарантира бързо излекуване. Междувременно мажете нослето с кремче за настинки. Или може би – е, не, това е толкова детско! - инхалации над гореща купа с лайка? Завивате се с кърпа и дишате, дишате.

Абе струва ми се, че яхнах един облак. Ама не точно като бабата горе - яхнах го, за да го направлявам, не съм легнала да се возя.

peach tale

2009-08-12T16:38:00.003+03:00

Ами да, май това е откритието на седмицата! (Другото е как не мога да престана да се моткам, но то не е никак ново.)

Всъщност много е неприятно да знаеш някои неща, които още не искаш да знаеш, защото искаш още малко да си малък. Това знание отнема от красотата на тези мимолетни влюбвания (каквото влюбване имам в дърветата напоследък), защото ги принизява. Просто изведнъж ми се струва смешно да пиша и мисля за праскови, когато знам някои конкретни неща.

Но така или иначе - понеже отново прекарахме няколко дни на хубавата вила (където преди месец-два за първи път ядох кайсии, паднали на земята), поради напредването на лятото, вече беше време за късане на плодовете направо от дървото.

Ами за мен беше наистина вълнуващо! Много специално преживяване. Мушкаш се между клоните, пчелите бръмчат, листата се поклащат от вятъра, слънцето ти намига, протягаш се на пръсти и стигаш някой топъл зрял плод. Просто го държиш в ръка и питаш дървото дали иска да ти го даде.

Сигурно и мен така нещо ще ме откъсне, когато съм узряла и съм готова да сляза. Или някоя буря ще ме събори на земята, ако не побързам.

да бъде ден!

2009-07-10T20:55:00.001+03:00

Имам си ново любимо време на денонощието!

За нощно пиле като мен е истинска изненада да открия, че първите светли минути са дори по-приятни от непрогледната и тайнствена тъма. Някак вълнуващо е да наблюдаваш и дори активно да участваш в началото на деня!

Онази сутрин не се сдържах и излязох навън! Ах, толкова е тих и хубав кварталът рано, рано, рано сутрин. Прозорците са тъмни, всички все още спят. Идеално време е за тайни партизански неща, защото хем няма от кого да се притесняваш, хем светлината дава усещане за безопасност.

Вървя спокойно. Разсейвам се. Изследвам малките улички, губя се в дворовете, милвам дърветата, намирам преките пътища, ахвам на малките си открития и... оставям своя малък отпечатък в средата (напоследък най-вече с тебешири).

Всъщност преди няколко седмици, при едно такова посрещане на деня, ми хрумна знаменитата идея да изживея следната експериментална седмица - 7 дни без електричество!

Не е свързана с екология идеята ми, а с връщане на тялото ми в естествения ритъм на планетата, диктуван преди всичко от слънчевата светлина.

Разбира се, извън града това е далеч по-лесно за осъществяване и аз съм го правила, когато съм била за по-дълго на палатка. Интересно ще ми е обаче как ще поживея без ток тук. Защото това изключва телефони, фотоапарати, компютри, осветление, музика, печки, миялни, перални, прахосмукачки, хладилници, вентилатори в банята, епилатори, кафемашини, звънци, ескалатори към Пикадили, каси в супермаркета, трамваи, банкови услуги, ксерокси, вратата на факултета и дори всички светофари.

Снимките ще ми липсват вероятно, както и със сигурност хладилникът. Другото обаче предполагам, че ще бъде лесно - колело, книжки, мисли, идеи, сурови плодове и зеленчуци от пазара, ядки и непрестанно празнуване на деня!

плът и кръв

2009-07-03T20:57:00.003+03:00

за да ме виждаш по-добре

След тоталния провал на първото ми "истинско" интервю, вървях по Борис и се чувствах толкова глупаво. И понеже от месеци отлагам и все не подреждам подходящо деня си, реших, че именно днес мога да направя нещо хубаво. Не за себе си, не за него или нея, не дори за теб, а просто за някого.

Това преобърна всичко.

Изключително смислено се почувствах от идеята за тази безвъзмездност, безусловност и анонимност. Нямаше ме мене, въпреки че уж лежах и се усмихвах, имаше го тялото ми, готово да бъде раздадено.

машина на времето

2009-06-29T10:24:00.005+03:00

За да отпразнуваме първата отпуска, която моят мил си взима, вкъщи тайно украсих с ръчно правени парти-гирлянди (да, много семпло, добре го каза, мерси!). Отдавна ми беше обещал, че ще ме заведе на чудесната вила, където като малък е прекарвал ваканциите си.

По-градско дете от себе си не познаваме. Никога не съм имала нещо от рода на село, вила, къща, дори палатка. Прасета съм виждала само веднъж, а от кокошки ме е страх. Джанки съм брала от дървото зад блока, а дива ягодка си откъснах миналата седмица в Клуба на архитекта на Кракра.

Въпреки това напоследък доста ми допада идеята за лятна къща. По едно време даже исках да живея в такава - да чета, пиша, снимам, рисувам, готвя, измислям, да каня приятели от града и да им правя шопска салата с току-що набрани домати биволско сърце. Всъщност бях обсебена от тази идея, най-добрият редактор дори вероятно ще си спомни един мил и наивен разказ с подобна тематика, хаха.

И така - още когато с моя мил се качихме в колата, пуснахме диска с кукерите и аз сложих кафявите си очила, разбрах, че ще си прекараме славно!

Вълнувах се ужасно, защото това не беше просто пътуване за уикенда. Той щеше да ми покаже своето детство! Няколко дни по-рано прочетох Вино от глухарчета на Рей Бредбъди и си припомних детските лета такива, каквито никога не съм ги имала - река, прашни пътеки, светулки, съседи през оградата, череши направо от дървото.

Верно - имах гуменки, малка горичка зад блока, любими дървета за катерене и кола до Витоша. Едно време не знаех какво пропускам и ми харсваше. Всъщност имах чудесно софийско детство, но то ме отдалечи от природата и до днес ми е малко некомфортно в нея.

Къщата се оказа много хубавка. Проектирана лично от дядото, бившия главен архитект на Пловдив, който наскоро почина. Три етажа, но не особено голяма. Доста прилича на вилата в Черноморец, която Севи и Васко със сигурност си спомнят. Още в първите ми 5 минути вътре, една оса ме ужили. О, не, Къщата не ме харесва, казах си тъжно, но после се оказа, че греша. Градината е малко повече от декар и в добрите си времена с била една от трите най-хубави във вилната зона. Днес е запустяла, защото няма кой да я поддържа.

Въпреки това - на земята си намерих кайсии и с наслада ги изядох. За човек, за когото плодовете идват от магазина, това е истински вълнуващо. Разузнах освен това наоколо. Слях се с природата. Лазиха ме мравките, бръмчаха около мен пчели, падаха круши от дърветата, поклащаха се цветята, боцкаха ме тревите, милваше ме вятърът. Седнах да си почета и осъзнах какъв гост съм в тази градина и въобще в този свят!

В останалото време се разхождахме наоколо и често спирахме: Ето тук играехме мач, по този покрив се катерехме, това беше любимото ми дърво, тук баба правеше салатата, тук живееше най-добрия ми приятел Любчо, на тази поляна паднах и ми остана ей този белег... Страхотно е да можеш да споделиш с някого несподелимото! Да си вече голям, но да се върнеш, за да продължиш приказката. Да я пишеш с другиго.

Когато вечерта си легнах до моя мил, го прегърнах с две ръце!

тук започва малка виртуална обиколка

на ези или тура не ща да играя

2009-06-21T16:43:00.001+03:00

Направо си е лято вече. Карам колело, излежавам се в парка, пия сокчета от fix-mix, нося сладурански ризки, посрещам изгрева, чета по книга на ден, рисувам с тебешир по асфалта, поливам цветята, правя ирландски кифлички, замислям хиляди партизански лудории...

Но вече нищо не е същото. Не ги издигам в култ тези неща, не те осмислят деня ми.

Именно безкрайното щастие ми показа, че не то е върхът, нито смисълът, нито дори пътят.

Не че нещо - щастието е супер и аз със сигурност го харесвам. Безгрижието, лекотата, любовта, смелостта, смехът с всички зъби, широко отворените очи - големи и приятни са, няма какво да се лъжем. Притеснява ме обаче онази представа за щастието, която ни се натрапва ежедневно от билбордове, книги и духовни учения. В най-добрия случай човек е щастлив просто докато... изведнъж вече не е щастлив.

Чух онази вечер нещо, което ме изненада - тъгата е мисловен модел, с който човек преживява отново и отново моментната си болка и я разтяга до безобразие. Затова животните не страдат, тях само ги боли на момента. Колко смешно, защото само ден по-рано тъгувах, въздишах и си припомних знаменитите думи на Винсънт - la tristesse durera toujours.

От тъгата за секунди скачам в щастието с двата крака - както съм била екзистенциално самотна, празна и безсмислена, изведнъж - без нищо да се случва - танцувам из стаята, смея се от сърце и обичам, обичам, обичам света.

За някои хора в тъгата има нещо изключително сладко, други намират същото в щастието. Двете май са едно и също, ези и тура, все от сърцето идват.

Говоря за това, защото тъгувам напоследък. Изключително тъгувам за детството, невинността и незнанието си. Дълго време нарочно и съзнателно не исках да порасна, защото виждах само негативите, тоест представях си какво ще бъде, гледайки хората около себе си. А то е процес - напълно естествен и само мой. Размишленията за това обаче са му отнели естествеността и сега ми е трудно, изисква усилие, за да продължи.

Въпреки че вече се занимавам със значително по-сериозни неща, все още взимам решенията със сърцето, а не с главата си. Знам кое е по-добро за мен в дългосрочен план, но отлагам просто защото така е по-лесно - отдаден на навика да живееш и разбираш света.

Абе стоя на прага на вратата, която търсех, и не смея да вляза. Страх ме е да порасна. А то си идва с всеки изминал ден. Привързаност към детството имам, към сладкото и невинното. Междувременно онова зад вратата влиза в мен, но много бавно, спрямо начина, по който броим времето - с четирицифрени числа и тиктакания. Не го усещам и затова понякога го забравям.

А то е тук.

от любов към пощата

2009-05-09T16:54:00.005+03:00

Точно като в анимационно фимче - днес пощальонът ме навести. Малко ме ядоса с нетърпеливото си звънене, но когато видях колко много неща ми носи, всичко му простих!

Вчера също така получих един пъзел. Щастие голямо!

Спретнах тука една малка галерийка с най-любимите ми неща, получени напоследък. Или поне тези, които съм снимала. (Тази книжка например ужаасно ме зарадва, пък снимки на плика няма.) То всъщност е безсмислено да документирам всичко - постоянно пристигат неща, а момчетата от ebay няма как да се стараят особено; артистичните мацоранки обаче винаги вкарват по нещо от себе си.

А сега - потеглям към дома, в който има цяла стая само за пъзели, и не вярвам скоро да изляза от нея. 1000 парчета са все пак.

борисова е чудесна днес

2009-04-16T02:15:00.002+03:00

Срещите в 11 са ми непосилно ранни. Закъснявам с 30, а тя - с 45 минути. Все пак съм първа и имам право да си поиграя на обидена.

На обичайно най-оживеното място в началото на Борисова е самотно в тъмен oбяд като днешния. Мокро е и гората ухае на чисто; мокро е и цветовете са ярки. Няколко души минават с кучетата си; други тичат, за да хванат автобуса; трети се гугункат и им е все тая какво е времето. Една баба - облечена като чистачка в училище - продава семки и се оглежда крадешком. После става и изчезва за десет минути. Всичко си остави тая жена - масата, столчето, найлоновите торбички, тиквените и слънчогледовите пакетчета по един и два лева. Странно е как общественото пространство понякога се превръща в лично.

После, когато вече бях ужасно, ужасно щастлива, минах уж напряко пак през Борисова, но Бийтълс ме разсеяха и някак се озовах край едно каменно езерце. Сухо, сухо от години, но по нещо напомняше на оазис - дали защото е достатъчно далеч от всички булеварди и се чуват предимно хвъркати (птици и самолети), дали защото има много пейки, дали защото е закътано, или просто защото така.

Уж напряко, но поседнах на една пейка. Около мен имаше много самички хора - кой дошъл с колело, кой без; повечето четяха, някои подчертаваха; други седяха със затворени очи и се наслаждаваха на чудния ден; две момчета пушеха трева. Да, прекрасно време и място беше за един коз, за една биричка, за писане в тефтерче, за малки скици на малки идеи, за ирланска книжка, за съзерцаване на дърветата, абе изобщо за нещо спокойно и може би самотно.

После запръска и си тръгнах, за да вляза в ролята на слънцето с жълтото яке 20 минути по-късно. Всъщност ми е много забавно как понякога предавам лежерността си на хора, които иначе живеят твърде далеч от нея. Радват ми се, радвам се и аз. Все едно имам цяла кутия шоколадови бонбони и си умирам да черпя всички!

съвестта е тук, аз вярвам

2009-04-09T14:40:00.000+03:00

за да ме виждаш по-добре

Дори вчера, като направих тази снимка, сърцето ми се сви. Две пънчета-бебета, прясно отрязани, пънчета с големина, колкото шепата ми. Не е нормално да виждаме такива неща. Но ето - снимах ги даже.

Случи се в неделя - деня, в който цялото семейство беше впрегнато (от мама) в почистване. Чух силно бръмчене като от страшна машина. Погледнах през прозореца, но дали защото съм късогледа, или защото не знаех откъде идва, нищо нередно не видях - стори ми се, че косят тревата.

Скоро след това забелязах мама тъжна на балкона. Погледнах и аз. Долу лежаха отсечени две млади хубави цъфнали дървета.

Бях на десет години, когато с баща ми ги посадихме пред блока. Тези и още много други. Поливахме ги и се грижехме за тях. Непрекъснато питах скоро ли ще пораснат толкова, че да стават за катерене. Тогава стеблата им бяха три-четири пръста дебели. Не, имах доста години да почакам. Завиждах на децата, които ще живеят тук след време. Имах си любимци, но ги харесвах всичките мъници, честно. По това време бяхме еднакви на ръст.

С времето те пораснаха. Някои вече стигат до петия етаж. Понеже са доста накуп, създават едно много приятно чувство сред сивите панелки. Пролетта всичко побелява от цвят. Лятото поддържат хладно. Когато вали дъжд обаче е най-хубаво - ароматът е вълшебен! Обичам да се прибирам, когато е мокро.

Докато Съни беше жива, разбира се, прекарвах много повече време в градинките около блока. Вече само минавам. И все пак.

Връщам се във въпросната неделя, когато от балкона видях, че две от тези дървета лежат мъртви на земята. До тях имаше чичко със страшен електрически трион или някаква друга адска машина. Малко съм късогледа и първоначално помислих, че са хората от общината, на които съм ужасно сърдита, защото само преди няколко месеца отсякоха хубавата ни съвсем здрава топола откъм слънчевата тераса. И същите, които отрязаха всичкия жив плет наоколо, за да сложат телена ограда около градинките.

Когато видях дърветата да лежат на земята, изпаднах в истерия. Как?! Защо?! Какво?! Ама?!? Заплаках, затръшках се, в сърцето ми се отвори огромна яма; не можех да повярвам кому е притрябвало да реже млади цъфнали дървета без причина. Тогава мама ми обърна внимание, че чичкото с триона не е от общината, а е съседа от другия вход.

Тогава вече наистина избеснях! Изтичах в стаята си и покрих лицето си в шепи. Плаках така, както би плакала десетгодишната Бистра. С пълно гърло, хълцане и много сополи. Чувствах безсилие пред тази ужасна несправедливост; състрадание към бедните беззащитни дървета; чувствах също ярост, гняв, омраза, мъка. Някаква буря от емоции ме беше грабнала и май не искаше да ме пуска.

Изведнъж обаче се сепнах - трябваше да сляза и да ги спра; когато има несправедливост не плачеш отстрани, а се намесваш! Кой знае още колко дървета смятаха да отрежат! Бързо обух червените си гуменки на бели точки. Баща ми обаче не ме пусна сама и също дойде.

Отдалеч разпери ръце недоумяващо и извика: "Кво правим сега?"
Другите се доближиха нападателно.

Когато ме видяха разплакана и сополива обаче, малко се постреснаха. Чичото с триона обясни, че режел тези две дървета, защото пречели на ябълката! Тя тази ябълка била още малка, но вече раждала, като минели децата, късали си ябълки!

Ябълка?! Въобще не знаех, че това дребно хилаво дръвче е ябълка! Вероятно беше посадено след нашите, защото беше голям мъник с тънко стебло и хилави клони.

По балконите се показаха съседи, които също не одобряваха подобно своеволие и започнаха да крещят, че не сме на село, селянино, и това не е двора, в който да си гледаш ябълки - в града стойност имат не плодните, а декоративните дървета.

Разделихме се с уговорката това да бъде сеченето за днес.

Прибрах се в ужасно настроение, облякох се и се запътих към моя мил. По пътя в маршрутката плаках през цялото време, но тихичко. Беше ми толкова мъчно. Не помня дори как съм качила баира. После звъннах на вратата. Той отвори и весело ме целуна. Тогава аз го прегърнах отчаяно и заплаках. Сякаш цялата ми космическа мъка се изля за някакви си там петнайсет минути. Плаках, плаках, крещях от безсилие, изтичвах да си издухам носа и измия лицето и се връщах на дивана и пак плаках, плаках, плаках, плаках.

Не можех да повярвам как може този човек да си мисли, че върши добро? (Защото вярвам, че все пак това си е мислел.) Не можех да се начудя - защо от всичко трябва да се извлича полза? И кой му дава право да вършиш своеволия, да се разпорежда с живота на другите? Да отреже едно здраво цъфнало дърво - не му ли е дожаляло поне мъничко? Къде е онази всемогъща съвест, която те спира да свършиш всички глупости, които ти хрумват?

Плаках, докато се изтощих. И понеже бях болна, после получих горещ билков чай, одеялце и приказка.

уау, не знаех, че ще напиша този пост

2009-04-01T03:53:00.002+03:00

Нещо голямо ми се случи тези дни. Пристигна последната книга на Кери Смит, която почти бях забравила, че въобще съм поръчала. How to be an explorer of the world се казва и на този линк може да научите повече за нея. Все още не съм я прочела съвсем цялата, но това няма значение, защото тя и без това не се "чете" последователно - в двестатината й страници са нахвърляни идеи, цитати, задачки, снимки, картинки, проекти, които човек тепърва да осмисля с времето.

Най-общо казано книгата твърди, че всичко на света е интересно. Заедно с това предлага най-различни методи за разширяване на възприятията ни, освобождаване от предразсъдъците, излизане от обичайното виждане на нещата.

Веднага след въведението (което май е онзи линк, който посочих по-горе), Кери започва директно - "Началото може да бъде поставено навсякъде. Започни там, където си. Тъпо ли звучи? Окей, тогава отгърни на следващата страница", където отляво чака да бъде запълнен един списък от 1 д 10, а отдясно е сниман един смешен стол.

Задачка #1
Напиши десет неща за мястото, където седиш в момента, които не си забелязал, когато си седнал там. Използвай всичките си сетива. Направи го бързо. Недей да се цензурираш. Окей, почвай.

Ха така! Блокирах! Чух само звуците от парното.

Като някаква защитна реакция предполагам, веднага затвърдих мнението си, че книгата е тъпа (като я разглеждах по-рано същия ден ми се видя твърде безсмислена и отнесена). Зададох си въпроса за какво ми е да ги правя всичките тия неща. (Ако това звучи неясно, вижте няколкото странички в амазон, има го и стола, за който писах по-горе; общо взето Кери поставя различни задачки от рода на: събери десет бели камъчета, подреди ги по големина, после според датата, на която си ги намерил, после според мястото; направи списък от поне 50 неща, които си забелязал днес по време на обичайната си разходка до работа/ университета; напиши всички неща, които си използвал или изял днес; приеми, че всичко около теб е материал за скулптура и бързо направи някаква с това, което имаш под ръка; отиди на любимата си улица и на лист документирай всички неща, които има на нея - магазини, паметници, дървета, къщи, табелки; направи си колекция от колкото се може повече паднали клончета от дървета - подреди колекцията си, поиграй си с нея, окачи я някъде, изучи формите, направи някои скици; седни на пейка в парка и в продължение на един час си води подробни бележки за всичко, което виждаш около себе си...)

Малко прекалих като че ли, но главната идея е това - всичко е интересно и си струва да го наблюдаваме, изучаваме, описваме и разбираме.

На следващия ден, тоест вчера, с моя мил направихме пролетна разходка в парка. Аз бях влязла доста вътре в книгата и говорех само за нея. Разглеждахме и четохме заедно, когато той каза, че хм, не може всичко да ти е интересно, защото тогава излиза, че нищо не ти е интересно; тоест че за интересно се счита това, което ти е по-интересно от всичко останало.

Съгласих се, обаче Кери успя да ми влезе под кожата и изведнъж дърветата ми станаха много интересни и направо се скъсах да ги снимам!

С това се започна и в следващите два дни нещата придобиха страхотни размери! Същата вечер пуфнахме (нещо, което не бях правила от месеци) и това очевидно беше краткият начин - спокойно можех да го направя и съвсем сама след ден-два в компания на книгата - върнах се в детското съзнание, когато всичко, ама наистина всичко е суупер интересно! Формата на пръстите ви, тъканта на дрехите, които носите, светлината/ сянката зад чашата на масата, подредбата на копчетата на клавиатурата ви, начинът, по който вратът ви прави пълен кръг - огледайте се, усетете - всичко е интересно, честна дума!

В детското съзнание всичко е супер и всички сме живяли там (аз може би нарочно малко повече от обичайното :-)), припомних си го добре. Ами да, всички знаем защо - то е толкова приятно - радост, игривост, наивност, възхищение, мили шеги, весели идеи, заплесване по сенки и форми, смелост за необичайни неща, щастие сърдечно, усещане за тотална свобода, любов към всичко и всички!

Снощи например за първи път готвих коприва (о, по тази рецепта, облиз). Предварително знаех, че ще пари и трябва да си сложа ръкавички, като я мия. Хмм, трябва ли наистина?, усъмних се обаче. Предпочетох директното ново преживяване, дори и да заболи. Взех едно стръкче в ръка да го разгледам. Уау, колко беше интересно! (Ама наистина!) После, хм, и другите ми сетива го пожелаха - помирисах го и после просто го лапнах, както си беше малко калничко. Хаха, какво щастие - съвсем нов вкус, досега бях яла копривата само сготвена!

И ей такива неща цяла вечер. Не знам как успях да сготвя цели две ястия, като постоянно се разсейвах, донесох си даже компютъра до печката, писах си в тефтерчето, рисувах си, четох Кери Смит, разглеждах всичко детайлно все едно по-важно неща на света ня-ма. Същински дечко. Осъзнавах, че съм мила и сладка и че всичко това е толкова приказно и невинно.

Заедно с това обаче (и всъщност заради това пиша всичките тези неща) запазих един по-висок разум, който вече съм придобила, издигнала ли съм се до него, не знам как да го кажа най-точно, но всички тези неща, мисли, разсъждения, идеи, които ми идваха, ги наблюдавах от едно по-високо ниво. И най-интересното е, че си ги обяснявах чудесно. Как да кажа - имах знанието за тези процеси, за да мога да ги видя отвъд личното преживяване "ах, колко е хубаво всичко". Защото по това човек е лесно да се заблуди.

Така е, хубаво беше, но е детско. Детско в смисъла на отминал етап от еволюцията ми. Била съм такава, даже до сравнително скоро - в толкова прекрасен пъстър и безгрижен свят живях, обичах всичко безкрайно, забавлявах се с весели неща и идеи, които ме карат да се плезя. Щастието е толкова смешно!

Усещам тези дни много, много ясно енергията в гърдите си - трябва да има някоя чакра на радостта и любовта там. Усещам обаче и знанието, че това вече не е за мен; че ми е дало много и е време да продължа. Щастието е смешно и приятно, но ме дразни, защото е продукт на масовата култура, даже е най-високата й ценност, а всъщност е толкова лесно и незначително. И нетрайно, ако го погледнем по-сериозно. Цак - и без да се усетиш, попадаш в обратната му страна - нещастието. (Тези дни не ми се случи, но хайде да не се лъжем - този момент винаги идва.)

След като днес излязох за плодове и ядки уж за малко и се мотах цял час в книжарницата, моят мил ме посрещна радостно. Радостна бях и аз: "Мили, щастието е толкова смешно! Трябва само да си малък и безгрижен, да си отворен и весел, да си смел и непредвидим, любопитен и да имаш пари, за да правиш как-во-то-си-ис-каш!", разперих ръце накрая.
"Земята вика Биско!", каза той и двамата избухнахме в смях!

Дразни ме това, че възрастните хора, които ходят на работа и въобще ги е завъртяло "сивото ежедневие", имат тази идея за жадуваното щастие. Както когато са били малки. Когато всичко е било тоолкова лесно и интересно. То си е лесно и интересно и сега, обаче снощи непрекъснато ми идваха като подкрепа разни мисли, че трябва да изживеем траурите си по миналото, за да вървим напред; разбрах, че вече дори не се чудя дали да избера щастието; че съм излязла от кръстопътя и съм на пътя. Идеята за това конкретно щастие е точно такава - траур по миналото - и, извинявай Кери, тук няма да участвам.

Когато главата ти е заета да се възхищава на накрайници на кабели (уау, има едни страхотни тип "камбанка"), на стволове на дървета, на цвета на небето, на вкуса на портокала, на шума на водата при къпане, това е много забавно, но... думата забавлявам се идва от бавя се... А да се бавя така аз повече не искам.

писмо

2009-03-28T23:28:00.003+02:00

Здравей, мило езеро!

Къде са ти лилиите? Малко си голо без тях...

Нали виждаш - вече е пролет, а аз няма да спя до 4pm всеки ден - ще започна да правя боси разходки, ще карам колело, ще закусвам на розовото одеялце, ще чета книжки и ще размишлявам на слънце, ще поискам да се попека и край теб.

А на теб кога ще ти се появят лилиите? Кой ти ги взе?

Аз няма само в Южния парк да се разхождам и да гледам хубавите кучета, обещавам. И при теб ще идвам, само да си вземеш лилиите обратно. И да кажеш да ти изчистят боклуците, чуваш ли?

Аз също ще изчистя - вкъщи в Лозенец прозорците съм обещала, а вкъщи в Надежда - охо, ще залепя призивни бележки с пастели и на другите входове, повече хора да се съберем, защото поредната криза с боклука довя много боклуци по тревата пред блока.

И трябва малко да се почисти, не само вътре в нас, а и около нас. Така е всяка пролет и вместо да се затваряме на топло в себе си , време е да излезем - да се посблъскаме със света, да ни повее вятъра, да ни понамокри дъжда. И да станем пак откриватели на света!

Така че ще се видим!

ПП: А ти ще си вземеш лилиите обратно, нали?

трябваше да има гледка, а имаше мъгла

2009-03-25T22:00:00.003+02:00

Колко, колко странно е да се подиграваш на дума, която преди чистосърдечно си употребявал, на която си вярвал безрезервно. Дума, която за теб е значела, но вече не. В един много конкретен случай, когато мисля за приятел, вече ме напушва тъжен смях.

На един покрив се качихме, но 19-те етажа не ни стигнаха, за да се издигнем над себе си. Нямаше и как да говорим големи мъдри неща, когато сме участници в нещото. Оплетени бяхме и всичко, още преди да бъде изречено, се превръщаше в обвинения, а не в абстрактни идеи, които да послужат за собствени размисли, за опомняне и промяна. Защото от такава - всички знаем - има нужда. Как да пишеш съчинения, като не знаеш азбуката?

Преди непрекъснато сънувах как живот след живот той ме преследва и иска да ме убие; една непрестанна и страшна игра на котка и мишка. Това ужасно ме напрягаше и измъчваше. Събуждах се разтреперана. Споделих веднъж на Асен и той се засмя: "Абе що не го убиеш ти?"
Скоро след това наистина го направих. Не беше нито случайно, нито нарочно. Държах един пистолет. Ръката ми беше твърде малка, за да го хвана добре и да сложа пръст на спусъка. Обаче някак го гръмнах в корема. Той ококори ей такива очи и погледна изумено локвата кръв под себе си. Не вярваше, че ще го направя. Не вярвах и аз. После обаче - за всеки случай - го застрелях още веднъж в гърба.

Това, разбира се, беше просто сън, но оттогава - вече месец - не съм го сънувала. Наскоро също така избрах законния начин да го убия - просто го изключих. Не мога да го изтрия, всичко вече се е случило и двамата ще си носим последствията. Осъзнах обаче онзи път на покрива, че просто няма какво да прави той в живота ми; че не искам и аз да бъда част от неговия с всички ужасни неща, които му предстоят.

Не знам на колко хора им се случва този сценарий - да изтрият най-добрия си приятел от телефона, фейсбука и главата си. Задълго, да не казвам завинаги.
Трябва нещо много драматично да се случи, за да няма място за прошка. И по-лошо - прошката да бъде просто безсмислена. Стават и такива неща. Това че прощаваш, не поправя нищо.

Колебаех се, разбира се. Трудно беше да избера по-малкото зло; трудно беше да отговоря на измъчващите ме въпроси дали и как. А може би най-полезно е нещата просто да се случват - не да стоим на пауза, а да действаме, действаме, действаме, независимо, че постоянно правим грешки. (А дали са статични грешки, а не част от процес зависи също от това как ги мислим нещата.)

Така че - страшно няма. Искам процес!
Казвам сбогом и съм готова за всички последици.

глупчо

2009-03-01T01:16:00.004+02:00

за да ме виждаш по-добре

Понякога съм ужасно глупава (или само ужасна). Въздъх, така си е. И това изпъква още по-силно, когато се сравнявам с друг, много по-добър от мен. Предполагам, че е нормално - все да гледаш нагоре, да се учиш от хората около теб, да търсиш начини да подобриш себе си, дрън-дрън. Обаче понякога е доста болезнено.

С моя мил музикант сме заедно вече почти година, познаваме се много добре, но често има моменти, когато наистина, ама наистина не мога да повярвам, че той съществува! Наричам го моята малка измислица. Той се смее, смея се и аз, но наистина го мисля - "Престани да се преструваш на истински!", повишавам тон малко ядосано. (Това също намира за смешно.)

И не става дума за това, че сме създадени един за друг и той е принцът от приказките и така нататък. Той не прилича на истински сам по себе си. Честно, възхитителен е - как може винаги да постъпва и мисли правилно? Не правилно, ако той е центърът на света, а правилно, ако светът е едно цяло. Той се грижи всичко да си е на мястото, никой да не се чувства зле, нещата да следват естествения си ход, да няма насилие в отношенията, а да има мир (ама истински).

И най-възхитителното е, че това не са някакви външно наложени правила или нещо подобно; той не е чел духовни писания, не се е прекроявал хиляди пъти само и само за да влезе в описание, което никой не знае дали всъщност разбираме правилно.
Той просто си е такъв.

Прилича на същество, слязло от някъде да види какво правим и дали може да помогне с нещо. Но не с активно помагане, защото то май не работи и в един момент става ужасно досадно. Не, съвсем безшумно прави всичко тази мила измислица. Без да ми показва, ми показва света такъв, какъвто трябва да бъде.

На мен все още често ми се налага да слагам онази шапка от снимката горе. Направих я една вечер за оправдание и извинение. Оттогава, когато съм ужасно глупава (или само ужасна), я слагам, гушкам се в него и обещавам, че и аз ще порастна.

стара чуденка

2009-02-24T12:54:00.004+02:00

с намигване към зази и нейните книжки край леглото

Напоследък отново често се чудя и дори понякога измъчвам - кога да преценя, че трябва да кажа нещо, и кога да замълча. Разбира се, зависи си конкретно, но ето - спъвам се и не мога, не знам.

Става дума за случаи, в които мога да дам съвет, да предпазя от грешка, да отворя очи или поне да насоча поглед в друга посока. Но дали ще бъде истинско за този, за когото е преживяването, ако някой му подскаже как ще протече то? Дали от своето съзнание дори ще разбере какво и защо му казвам?

Не искам да споря с Живота, защото той знае най-добре, но пък - струва ми се - не бива да бъда и пасивна. Не че държа толкова да се меся в работите на другите, даже ми е неприятно да го правя напоследък. Искам някак да бъда умерена и само да оставям знаци, които някой някога ще прочете. Но ми липсва увереност, че така е окей.

И една книжка искам да препоръчам (подозирам, че на Дени ще се хареса). Автобиографията на Лив Улман е това, но повече прилича на откъснати страници от дневник - разпиляни мисли, спомени за преживявания, сънища, протяжни летни следобеди, страх, напрежение, работа на сцената и пред камерата.

Страхотно ме увлече и омагьоса - не личеше да е писана за публика.
Прошепна ми неща.

the thunder

2009-02-10T21:03:00.003+02:00

Дали защото днес имах изпит по естетика и тези дни мислих за различното разбиране за изкуството, красивото и твореца през различните епохи, обаче това видео много ми хареса.

Не че смятам, че трябва да се връщаме назад към Античността, няма нужда от втори Ренесанс, просто идва нова епоха.

когато никой не гледа

2009-02-07T15:31:00.005+02:00

Като малки мислили ли сте си как играчките ви се движат, докато спите? Е, аз не вярвах на тази работа. Мама пък ме убеждаваше, че цветата си правели бал нощем и затова сутрин били уморени. После прочетох "Цветята на малката Ида" и разбрах, че това дори не е нейна идея.

Да, обаче предметите наистина правят разни неща, когато никой не гледа! Ето, прилагам доказателство! Един ден моят мил отвори гардероба и вижте само какво завари!

За деня на влюбените приготвих серия картички, вдъхновена именно от подобни "разкрития". Както обикновено, всичко е базирано на действителен случай. Затова и твърдя, че предметите наистина живеят свой живот. Те се карат и обичат, сигурно си месят хляб и си шият дрехи. Въобще - живеят си добре!

И така, ето серията, за която споменах. На живо може да я видите на обичайното място.

открих сезона на балкона

2009-01-30T00:46:00.003+02:00

Днес се събудих около обяд и се протегнах щастливо. Обърнах се по корем и си догледах филма от снощи. Ами забавни бяха тия ирландци! Прииска ми се и аз да посетя Брюж, толкова приказно място с тези канали, катедрали и стръмни каменни улички... :-)

Измих си зъбите и си направих мюсли. Докато чаках млякото да се стопли, излязох на балкона и - о, чудо! - навън беше толкова слънчево и топло!

Бързо извадих един стол и седнах да закусвам. Извадих хубавата книжка от Теди, защото днес имах да пиша курсова работа за нея и започнах задълбочено да я изучавам от дизайнерска гледна точка. :-)

Хубав следобед беше, на самотно и тихо.
Много тъгувах тези дни, рових се в спомени и скърбях за миналото. Но то е излишно, миналото само може да служи, за да моделираме настоящето.

ода за рождените дни

2009-01-12T09:50:00.004+02:00

Преди няколко дни забелязах онова неволно тихо кискане между две обаждания "абе знаеш ли за какво те търся, имам рожден ден тия дни и..."
Всеки път забравям колко прекрасно е този ден да наближи и... да дойде накрая!

Ами да, целият ден (и цялата нощ) са направени специално, специално за тебе. Телефонът не спира да вибрира, обаждат се хора от различни континенти и други, които ти се струва, че са те забравили, но те не са (а дори и да са, ти никак не тъжиш). Ама то как да тъжиш, като тичаш от среща на среща, всички те прегръщат, целуват и ти подаряват цветя и неща. Ама не просто неща, а неща, правени ръчно специално за тебе, защото те обичат. Или купени, за да бъдат точно такива, че да ти отиват, да ти бъдат интересни и да те зарадват. (И - хм, интересна тенденция, това става всеки път, но тази година някак повече - адски много бонбони получих! Правени ръчно или донесени от далечни страни, мм! Голяма съм лакомница и това явно всички го знаят!)

И в този хубав ден има безброй чайове с твоите мили приятели, после вегетарианска вечеря с това прекрасно семейство и един мил да ти намига тайно, ии има торта и те пеят happy birthday to you и хората в ресторанта се усмихват и ти си пожелаваш нещо и дуухаш силно и желанието ще се сбъдне (нали?), после още мили приятели карат бързо от Пловдив, за да пиете тъмни бирички всички и така да се смеете!

И после вкъщи някак вечерта продължава безкрайно и по някое време се събуждаш с "уау, мили, успахме се" и бързаш много, защото има още мили приятели за виждане, и още целувки за получаване, и още неща за обсъждане и още подаръъци. :-)

И накрая чакаш с приятелка маршрутка и брат ти се обажда "еей, сега минах покрай тебе, спрях след светофара, айде да те карам вкъщи". Какво съвпадение, мислиш си и подтичваш към колата, защото знаеш, че вкъщи има още подаръци и цветя и някак нямаш търпение.

Ако имате приятел, който твърди, че не харесва рождения си ден, не му казвайте нищо, а тайно организирайте всичко - запазете хубаво месте, поканете приятелите му, купете прекрасни подаръци, балони, торта, свещи, измислете нещо вълнуващо, накрая платете сметката и повикайте такси.
Всички обичат рождените дни и заслужават да си прекарат чудесно!

сънувах виена

2008-12-26T23:03:00.005+02:00

Съвсем на един дъх я прочетох. Не вдигнах глава. Осъзнавах, че дишам ужасно бавно. Без главните си букви, текстът не спираше да ме омайва.

Не книга, а преживяване.
Отвъд смисъла на думите и конкретните изречения, съзнанието ми беше вътре в звученето им. Текстът сам по себе си. Чувствах отнесеност като в сън; прескачане, алюзии, свободни асоциации. И въпреки всичко бях някак съсредоточена. Бях вътре в историята, в главите на персонажите, във връхчетата на пръстите им, в ъгълчетата на очите им.
Това ме направи безкрайно отчуждена от материята около мен, от мислите ми, от обичайното себе.

Тази книга само аз съм си я прочела. Следващия път и за мен може да бъде различна.

Харесва много Емилия Дворянова. Земните градини ми е любима. Вчера се сетих обаче за първия ми опит с авторката. Бях на автогарата, грееше слънце, а аз седнах и зачетох Passion или смъртта на Алиса. Бях тръгнала съвсем сама на фестивала на спомените, защото исках да не знам какво ще ми се случи. Тогава конкретно и тогава изобщо.

Спомням си, че усетих света различно. Видях цялата му условност и вариативност. Ако не това, ще бъде друго. А логиката е толкова скучна.

Концерт за изречение ме върна в онова състояние, когато копнея да съм сама. Конкретно от книгата - да ида сама на класически концерт.

Това наистина е едно от най-любимите ми неща. Сама на кино, на театър, на път, на разходка в парка, на кафе - да си почета, попиша или порисувам. Чувствам се чудесно. Толкова свободна и смела. Заговарям непознати. Наблюдавам. Подслушвам.

Все още го правя, но вече по-рядко. Като "кражба само за мен си" го възприемам. Леко гузна се чувствам, но после си казвам, че няма защо и се присмивам на себе си за това усещане.

but as long as you love me so

2008-12-23T21:16:00.006+02:00

Изпратих моя мил с целувка. Мъничко се натъжих, че няма да сме заедно по празниците, но какво да се прави. Влязох да се къпя. После завих тялото си с една, а косата с друга кърпа и легнах да си чета. После май съм заспала. Събудих се привечер и се заех да разтребвам.

Както миех чиниите по къс ръкав, мама се обади да попита прибирам ли се и ако да, ме посъветва да се облека добре, защото било студено. Тя винаги така казва, затова не й обърнах особено внимание.

По изключение взех асансьора, защото добре се бях натоварила - вчера моят мил Дядо Коледа ми подари голяма зелена кутия с голяма червена панделка. В другата ръка носех още подаръци, малко коледен кекс и - временно - боклука.

Изненадах се, когато видях снега. Кучето, което живее наоколо, се беше сгушило и зъзнеше, но аз дори не се сетих да го съжаля - толкова бях възхитена от коледния сняг. Супер банално е, обаче всички тайно се надяват по празниците да има сняг.

На малката уличка още никой не беше стъпвал. Между сградите беше тихо и топло. Вървях по тънкия килим от сняг и се чувствах като единственият човек, който преживява всичко това.

Когато излязох на булеварда обаче, виелицата за малко да ме отнесе. Огледах се. Толкова много мънички снежинки имаше! Ако вятърът не ги духаше, щяха да изглеждат като мъгла. А на тях сякаш не им се искаше още да падат на земята и се забавляваха да летят наоколо.

Аз също летях, но по малко по-друг начин. Бях попаднала в Коледата по филмите. От късото ръкавче преди само пет минути, бях се озовала в зимната фъртуна. В двете си ръце носех големи и тежки подаръци, купени за мен от този, който ме обича най-много. Всичко това събуди у мен детското възхищение към света и дори неволно казах "Уау!" с тих глас по начина, по който го казват децата, когато за първи път ги заведат в Дисниленд.

Присмях се мъничко на този си възторг и продължих по булеварда. Обаче не, не си измислях, приказката беше омагьосала всички. Колите караха много бавно, вероятно от съображения за сигурност, но ми харесва да си мисля, че всичко това ги е накарало мъничко да забавят хода на живота си и да погледат.

Наистина беше прекрасно. Исках да остана още мъничко в този свят, който така настойчиво напомняше атмосферата на тимбъртъновски филм.

Какво направих ли? Пуснах си саундтрака на Слийпи Холоу, как какво!

пред-коледно

2008-12-16T22:52:00.003+02:00

Виждам светлиниките по улиците, слушам коледни песни в магазините, обмислям подаръци, обаче не ми е коледно още.

Миналата седмица направих тематична серия картички. Докато си драсках идеи, влязох в детските си спомени за празника. Много миризми ми изплуваха. Ужасно се забавлявах и с топката горе - трябваше ми за скици за една от картичките.

Серията може да видите онлайн тук, а на живо - в новия бутик на Артишок.

А аз утре смятам да купя коледни лампички на моя мил, пък да видим дали ще се почувствам празнично. :-)

growing up

2008-12-09T19:21:00.004+02:00

имаше панаир на книгата, нали сте чули

Ами не знам как се случи, но победих късното ставане. Това, което година след година ме е мъчило и пред което съм се чувствала истински безсилна, сега просто изчезна. Дори не положих усилия. Това е, което ме учудва.

Оттам се завъртяха нещата - събудих се, излязох от себе си. И съм много щастлива. Не със сърцето, а с главата. Това също ми е ново. Не е пряко свързано със ставането, но сега се сещам да го спомена.

Както преди вярвах в сърцето, усещах го, обичах го и го насърчавах, сега всичко това се премести в главата. Странно ми е, но е така - осъзнавам ума си, мозъка или мъдростта, как да го нарека не знам, но това нещо, което не е емоция, е едно по-голямо знание. Включва любовта и разбирането в себе си, но се простира далеч отвъд тях.

Станах дори малко критична, саркастична, недоверчива; просто много хора грешат, независимо как се наричат и кой ги следва. Предполагам, че всеки има някакъв филтър, но именно умът диктува какъв точно да е той.

Най-просто е да си обясня всички тези процеси така.

zzz

2008-11-27T16:28:00.004+02:00

Аз съм Мечо и искам да спя зимен сън!

Редувам ги. Един ден спя 3 часа, на следващия - 15. И най-странното е, че първият тип дни ми допада повече.

Някак има време. Има слънце. Има повече места и хора, защото щом ставам рано, значи бързам за някъде. И ще се случват неща!

От години имам проблем със ставането. В гимназията пропусках половината часове на първата смяна, а по време на втората... ами отивах за голямото междучасие. В университета, разбира се, е още по-зле. И ми става малко мъчно, защото често имаме чудни лекции сутрин. На които ми се иска да отида. Но някак не мога сутрин да събера сили, за да стана просто от леглото.

Ами... сутрин, в полусън, не съм точно аз. Някакъв друг инстинкт ме води и той казва "къде ще ходиш бее, я си стой тук да си спинкаш!"

То е хубаво и приятно, да се гушкаш на топло под завивките, но когато стана, осъзнавам, че събуждането в късния следобед ме прави тъжна, пасивна, меланхолична. Но това не е ново, осъзнавала съм го и преди.

Сега обаче искам да го напиша, за да го материализирам; да му дам смелост, да го насърча.

cocoon

2008-11-20T11:32:00.001+02:00

Зимата дойде сякаш. Обвивам се в пашкул.

Напоследък се виждам почти само с моя мил куратор на зеленчуци в тавичка. Нямам никакво желание за нещо повече, защото повече то не може да е.

Само двамата. Лягаме си, когато се съмва, и ставаме на залез слънце.

Макар че - не, разбира се; има и други срещи. Миналата седмица някак случайно прекарах десетина часа с Руми. Мацоранката от 703 ни спря на входа и ни попита имаме ли 18. Няколко секунди стояхме шокирани. Да, имаме, но за какво са ни за чая в три следобед? Не ни повярва, поиска личните карти. Голям смях.

Онзи следобед беше толкова прекрасен! Една дълго отлагана среща на масичката откъм улицата, при която не просто си приказваш с някого, а се срещате.

Иначе излизането го свеждам напоследък до кино/ театър, някоя чайна и вегетарианските ресторанти. На които впрочем съм толкова ядосана, че (сърдито гласче) въобще не искам да ги виждам повече!

Далеч по-приятно ми е да готвя вкъщи. Когато се прибираме, с радост обувам пантофите. Толкова е хубаво да белим картофи и да режем моркови, да се въртим около печката и... да мирише на дом. Харесва ми да меся хляб (колко женствено!), да пека кексове (най-харесван май е този) и да експериментирам с домашното корни.

Иначе си четем, гушкаме се и слушаме музичка. И като се покаже слънцето, си лягаме.

да се продаваш или да не се продаваш

2008-10-30T22:23:00.007+02:00

Self-Portrait, Les Miserables, хубава е историята на картината

Никога не съм била голям фен на Гоген. Интересувала съм се от него само доколкото Ван Гог безкрайно му се възхищава.

Преди около седмица ужасно закъснявах за среща, но вместо да бързам, по навик погледнах сергийката с книги на Орлов мост. Видях биографията на Гоген на Анри Перюшо и в движение си я купих. Учудих се даже на интереса си - ах, нямах търпение да свършва книгата, което четях по това време, за да видя какви ги е вършил Гоген.

Сега, когато вече знам, си имам нов любим художник, хаха!

Като роман книгата не е нещо особено. Всичко написано е добре проучено; за някои неща има повече данни, за други Перюшо не е намерил достатъчно и на места книгата изглежда куха. Но есенцията на Гогеновата личност става ясна. И тя е възхитителна.

Не са много тези хора, които оставят дребния живот, за да създават изкуство. Които умират млади от глад, болести и студ, но от дистанцията на времето този житейски финал като че ли няма чак толкова голямо значение. Всички умираме и без това.

Ван Гог, който наистина е харесвал Гоген, например никога не е влизал в тези обществени канони - винаги е бил голямото разочарование; първоначално търси себе си в свещеничество и мисионерство, като едва по-късно осъзнава, че именно изкуството е неговата мисия.

Случаят на Гоген е по-различен. В младостта си той е преуспяващ борсов посредник, жени се за една датчанка, която се интересува преди всичко от парите му; ходи на работа всеки ден и печели забележително добре. Рисуването е само хоби за почивните дни.

Всичко изглежда в реда на нещата до момента, в който френската борса се срива и семейство Гоген остава без доходи. Тогава той става художник. Първоначално търси начини да обедини двете начала - да бъде и артист, и гражданин/ съпруг, но това просто не се получава и отвсякъде се сблъсква с неразбиране и отхвърляне.

В душата си Гоген непрестанно чувства един дуализъм - да бъде такъв, какъвто се очаква да бъде, или да послуша сърцето си. Но Пол винаги остава твърд в позицията си. Изсмива се на добронамерените съвети на приятели да рисува и по нещо, което няма артистична стойност, но просто ще се продаде и ще му позволи да живее криво-ляво. В писмата си се определя като див и в това - струва ми се - е напълно прав. Защото функцията на обществото е да култивира граждани и да ги принуждава да се държат някак. Изкуството е разрешено само ако е кротко тихо хоби.

Но Гоген избира именно изкуството. Звучи яко, ако го четеш на 400 страници, но със сигурност е ужасно трудно да го живееш. Да ядеш един хляб цяла седмица, да повръщаш кръв, кожата ти да се бели от студ, а зъбите ти да падат. Въобще няма да говоря за отношението, което срещаш у другите.

Но великите артисти избират всичко това съзнателно и вероятно точно това ги прави велики. Днес това вече не се случва. Войните са предимно по телевизията, а ливадите са пластмасови. Въпреки това след прочитане на Гогеновата съдба, за мен остана горчивина в гърлото. Днес изкуството не може просто така да стане основа на живота на артиста, все по някое време ще започне да го продава, защото ще трябва да си купува броколи, вино и да ходи на зъболекар.

Добре де, просто търся своите отговори на тези въпроси. Много се пазех да не започна да се продавам за пари; вероятно тези страхове са били излишни, защото всъщност никога не ми се е получавало правенето на неща с цел продажба. Разбира се, бих искала да изкарвам малко пари по лесния начин - с рисунки и кратки текстове, - но всъщност не бих го правила.

Моето малко изкуство, доколкото въобще е удачно да го наричам така, винаги е било само средство за общуване; винаги е било направено специално за някого. И винаги съм била особено продуктивна, когато е имало за кого да измислям неща.

Може и да не е нещо специално, а сътворено набързо и без повод. Но винаги е ужасно, ужасно хубаво да разбереш, че някой е бил трогнат от подаръка, да чуеш смеха от дъното на корема, да видиш светещите очи или мъъничките сълзи, които напират (даа, това често се случва!). Това е наградата и тя стига напълно.

Затова засега се отказвам от идеите си да съвместявам двете неща. Не искам да бъда като всички тези илюстратори, дизайнери, фотографи, журналисти и подобни, които сред всичките поръчкови продукти на сайта си имат и една малка секция personal work.

Затова казвам, че Гоген е готин - защото въпреки че е умрял съвсем сам на остров на другия край на света, не се е продал.

сутрешно прозрение

2008-10-17T16:59:00.002+03:00

Изумително е как само една мъничка мисъл може да промени всичко. "Йей, колко е прекрасно всичко!", казах си тази сутрин и затова го преживях така. Усетих как в един миг ме полазва ентусиазмът и нагласата внезапно се променя от киселото "пфуу, искам да спя още!" до "уау, светът е толкова прекрасно място, искам да живея в него!". Може би беше заради веселото обаждане, не знам. Скочих (буквално) от леглото след не повече от три часа сън и с радост се включих в деня, който - този път - тепърва започваше за всички.

Винаги ме напушва смях, когато ставам рано и гледам как тълпи, тълпи хора отиват на работа. Някак нелепо изглеждат. Къде са тръгнали толкова рано? По това време е добре човек да спи или да пие тихо кафе на балкона. Не да се блъска или да псува мацката, която правя ляв завой от най-дясната лента.

После в стая 1001 мижах от светлината. Стори ми се като сцена от филм - всички гледаха в листове, поставени на масата, обсъждаха и показваха, а аз нищичко не виждах. Блестеше ми. Беше нещо като кротък вариант на обира в сюжета на Глутница кучета.

Но ми харесваше просто да седя и да ги слушам. Наслаждавах се на умението му да бъде интересен, да провокира и променя. Освен това е забавен с обръщенията към студентите. Но най-хубав беше в момента, в който му светнаха очите, като видя подаръците!
Така е, всички Питър-Пановци, които лапат банани и оризови бисквитки, обичат подаръци и торти. Всъщност мисля, че никой никога не пораства за това.

И така, после пихме сокче; разбрахме се за колите, аз не карам и затова, нали. Но пък - ах, как обичам колелата! Някои от тях не са просто средство за придвижване, а са произведения на изкуството, хаха. За награда получих кратко возене из квартала.

Към обяд отидох при моя ирисодиагностик, което впрочем означава, че скоро пак ще има диети и клизми, хаха. Понеже имах малко време до часа, седнах да хапна в OMV. Извадих лист и молив и помислих над архитектурния проект.

Уау, отключи се нещо в мен! Мисля, че този път ще стане, асистенте! Обещай обаче и ти да ме побутваш. :-)

И така - всичко е прекрасно, нали ви казах.

откритието

2008-10-16T16:39:00.007+03:00

Е, премиерата мина чудесно. Въпреки че ужасно се срамувах. Защото е много забавно да си играя сама, но се оказа съвсеем различно, когато излизам някъде в ролята си на актриса, хаха.
(Впрочем веднъж ми се наложи да играя тази пиеса пред истински деца в градинката, голяяма грешка!)

Идеята ми беше да пусна видео, но нещо не ми се получиха нещата, затова ще имате възможността да видите постановката като слайдшоу. (таен съвет: използвайте пауза, където има повече за четене)

Моля, изключете мобилните си телефони и... приятно гледане!

3... 2... 1... начало!

2008-10-07T19:12:00.010+03:00

Добрее, знам - кофти е, че не мога да ставам навреме. Това е и причината моят семестър да започне маалко по-късно.Успах се на два пъти за супер-супер-специалните упражнения по обществени сгради, както и - вчера - за моите собствени лекции, въпреки че започваха в ранния следобед.

Днес обаче бях страхотна! Будилникът звънна в 10am и към 11.30am вече бях станала! Всичко свърших и отидох на първите лекции. Честно, направо се гордея със себе си!

В предишните два абзаца се съдържа обяснението защо този път седмицата започва във вторник и защо големият експеримент, който готвя, започва чак днес.

И така - може и да не е нещо голямо, но засега ми се вижда чудесно. Става ми много вълнуващо, като мисля за него. Ще пробвам и ще видя къде ще ме заведе.

Засега планирам нещо като две седмици без блогове, без сайтове на илюстратори/ дизайнери, без гледане на клипове и филмчета в youtube или иначе казано - без браузване. Осъзнавам, че желанието да съм в час кой какво прави, да бъда информирана за последните събития, да отварям всички линкове, които целият свят отваря, хаби ужаасно много от собствената ми енергия, която иначе бих използвала за по-смислени творчески занимания.

Аз имам творческа енергия, но май съм малко мързелива и пасивна, защото забелязвам, че тя трябва да се подпомага от нещо.

Тъй като театралният сезон в София започна, моят малък куклен театър също не остава назад. На снимката горе виждате билета за първата премиера за сезона. И ето, сценографията и куклите са готови, остава малко работа по текста, а вече цяла седмица не мога да седна и да го довърша. А премиерата наближава...

Това ме дразни, защото всъщност никак не съм заета с важни неща като работа и учене. Бих искала да правя повече от моите си неща. Защото време, както казах, имам; просто ми е лесно и дори приятно да се разсейвам и залисвам.

Наскоро например си купих Елегантната вселена. Уау, ще чета доброволно физика! Но за моето хуманитарно мислене, ще трябва по-сериозно потъване в материята.

Не че имам нещо против интернет, разбира се. Много хубави неща за мен са започнали именно оттам - говоря за хора и събития; за книги и филми; илюстратори, артисти, фотографи. Разбира се! Но малко натоварващо ми идва цялото това следене на мрежата, четене на коментари, кой какво е казал и направил. Да не започвам темата фейсбук.

Ще ми трябва малко почивка от цялата тази говорилня.

И в тишината се надявам да чуя себе си.

готова

2008-09-25T17:43:00.005+03:00

за да ме виждаш по-добре

Престанах да бъда добра по математика някъде в седми клас, като с времето нещата се влошават все повече и повече. (Споменавала съм драмите при събиране на 4+1+3+2 при скрабъл...)

С радост отбелязвам, че напоследък се отнасям по-сериозно към крайните срокове. Няколко дни поред си лягах изтощена, но доволна. Приготвях неща за hmd, като в процеса на работа - освен забавление - се появиха и някои технически трудности като... пресмятане например.

Това ме кара да се чувствам доста глупава на моменти; не ми идват отвътре цифричките, дори не знам много добре таблицата за уморение. Знам, че това не е толкова страшно, повече се тревожа, когато понякога думите изчезват. Обикновено при появата на диктофон или просто когато съм уморена, а имам спешно да пиша нещо.

С образите май е най-лесно.

На сайта на Артишок днес излезе кратко представяне; добавям, че всичко е направено от 100% рециклирана хартия и качвам няколко снимки от мен тук.

готвя се усилено

2008-09-21T20:20:00.003+03:00

за да ме виждаш по-добре

Мили дами, ако ви е омръзнало от рекламите на тампони, интимни сапуни и вагинални овули по календарчетата, които гинеколозите ви подаряват, мисля, че мога да ви зарадвам.

Събота, handmade day, Пловдив, намиг.

сезонът започва

2008-09-17T19:48:00.003+03:00

Безкрайно съм щастлива.

Тази сутрин се разсъних със смях в таксито, когато някъде по Раковска непозната жена отвори предната врата и помоли да я повозим. Бързах за кастинг за нова работа, но реших, че няма да влизам. Нека бъде прекрасна безгрижна есен, нека бъда свободна вечер за всички културни събития, за които искам да бъда.

Това усещане придобих днес, защото имаше мил момичешки ден със Северина. "Ах, колко сте сладки, държите се за ръце", каза колега от пиар, когото случайно срещнахме в театъра.

Сладки бяхме, да. Такава ни чувствах.

Имаше Канелен залез в Онда, после червена леща, хумус и едно ядене, което няма да го хвалим; изложби, купуване на много, много билети за куклен театър, разходка по малките магазинчета за красиви неща по Шипка, купуване на тънкописци за обзелото ме вдъхновение, черпене с кайсиев пай и подобни.

Вълнувам се много. И ми е едно такова вдъхновено и културно; спокойно и любовно.

ръми/ есен е

2008-09-16T22:25:00.004+03:00

за да ме виждаш по-добре

Вчера беше първият есенен ден. От тези, които обичам най-много - когато се събуждам сама в чуждо легло (моят мил отиде на изпит), навън в мрачно и вали, а аз се усмихвам и се претъркулвам в неговата половина.

На снимката горе показвам инсталираната инсталация в дома му. Временно той се намира в една чисто нова сграда, в чийто хол - незнайно защо - има тръби и кранове. Толкова смешно изглежда, че не се сдържах да го разкрася малко това кътче.

Готвачът е той, нали стана ясно. :-)

Не мога да престана да се възхищавам на това мило прекрасно момче. Той дори не изглежда истински. Толкова е бял и добър. И не е герой от филм, в когото да съм безнадеждно влюбена. Той е този, който ме милва и обича. Мен! Още не мога да свикна с тази мисъл, толкова нереално изглежда - че изобщо има такива отношения.

И есента е толкова приятен сезон, когато има с кого да се гушкаш до късно следобед. И до когото да заспиваш с думите: "Мили, толкова се радвам, че сме заедно!"

what goes around, comes around

2008-09-13T21:55:00.004+03:00

залез от кабинета на Шаламанова, 2006

Винаги учудвам хората, които ме познават по-отскоро, с факта, че никога не съм била добра ученичка. Не добра в смисъла на шестици и старателни домашни, а в държанието - да бъдеш тих, да слушаш, да не закъсняваш.

Имах много, много хубави гимназиални години. Запознах се с трима от най-прекрасните хора в живота ми - Ераг, Елка и Тиодора. Много любов имаше; забавление, искреност, порастване.

Страхотно си прекарвахме дори в часовете - на последния чин откъм вратата с Теди правехме картички на Ераг, слушахме музика от дискмен, четяхме, играехме на крави и бикове, измисляхме си истории, хвърляхме бележки на Елка и много, много се смеехме. Даа, често прекъсвахме учителите със смеха си.

Правя това въведение, за да обясня, че за мен училището нямаше нищо общо с ученето. Не че нямам добра диплома или нещо подобно. Просто имам навик да чакам нещата сами да се подредят без да си давам много зор.

Вече две години уча в университет нещо, което ми е безкрайно интересно. Въпреки това продължавам да живея с лошите си ученически навици или другояче казано - доста съм несериозна. Обикновено си харесвам един-двама преподаватели на семестър и посещавам само техните лекции. Задължително трябва да ми е интересно, да казвам уау! и да си записвам умни неща.

Този път обаче се появи реална опасност да не запиша годината заради изостанали изпити по скучни предмети. Такива, по които трябва да се учи - да седиш пасивно и да запомняш неща.

В рамките на една седмица имах два ужасни изпита и една много обемна, но интересна курсова работа. Не знам как успях. Толкова много май никога не бях учила - вечер си лягах изтощена. Разбира се, тук отново прозира моята несериозност - вместо да се задъхам така в една седмица, можех да започна малко по-рано и всичко да протече по-спокойно.

Просто вчера излязох с тройка от последния изпит и се почувствах тоолкова щастлива! Беше честно - вложих и получих. Заслужих да продължа!

Пихме бири с една мила колежка и изведнъж ми стана толкова светло и слънчево. Отново е лято.

реквием за едно приятелство

2008-09-02T17:10:00.000+03:00

Едва ли някой някога е мислил, че изразът тримата ще започне да се употребява само в минало време. Знаех, разбира се, че всичко все някога свършва. Дори съм го искала в определени моменти, когато съм била нетърпелива старото да си тръгне, за дойде нещо ново.

Но не така, не.

Не вярвам други някога да си били по-тримата от нас тримата. Виждала съм го, когато - малко ирония ще вкарам - съм била сляпа. Тогава всичко става по-ясно. Затова и никога не ми беше хрумвало, а дори когато ми хрумна, отказах да повярвам, че онова е истина.

Но е. Вече мина достатъчно време, за да го приема с ума, но не и за да престана да сънувам. Ние вече не сме заедно.

Когато разбра за случката, архитектът каза, че светът не бил розов и като цяло печените хора и случки са рядкост. Това твърдение, въпреки че съм го чувала стотици пъти, продължава да ме учудва. Защото има много любови и чудеса. Знам го не от книги, а защото идват при мен.

После си отиват и точно това като че ли не беше част от плана.

Спомням си как исках да си отрежа ръката и да я подаря на Ераг, когато разбрах, че внезапно съм му отмиляла. Минаха години, за да се обикнем отново и тогава видях - просто сме били на пауза, вървели сме в една посока, но не заедно, а успоредно. И това безкрайно ми хареса.

Някои любови съм прибрала в гардероба и не ми липсват, не ги мисля сега, когато ги няма. Стига ми да знам, че такива любови има.
А после те се променят, порастват, водят. Или стоят на пауза, поддържани със small talk и лаконични имейли. Или дори без.

Струва ми се, че се срещаме толкова много пъти, че тези неща дори не ги забелязваме. Че понякога просто се виждаме за малко - за да си разкажем какво сме научили, да се заразим с това-онова и пак да се превърнем в призраци.

Мисля, че винаги съм имала известна склонност към тези драматични люшкания - приближаване и отдръпване, вкопчване и отхвърляне. Затова и ми хареса Валентинов ден. Видях, че мога да бъда една от двете.

Но не съм. Има един разумен глас, който ми говори. Сигурно и у мен има такъв глас, но този, който споменавам, идва отвън, от устните на друг. И за този друг научих ужасно много покрай цялата случка. Това външно зло още повече ни сближи.

И като казах другите - удивена съм колко много ни влияят. На теб и особено на мен. Осъзнах покрай всичко това какво значи семейството - тихото място, където всичко е честно и с грижа, мястото, където можеш да се скриеш от лошия свят навън. И колко рядко се разширява семейството всъщност.

Ужасно важно е и кои ще са хората, които ще наричаш приятели. Защото ще им вярваш, както аз вярвах на теб, Васко. А виж какво излезе.

морско

2008-08-31T16:35:00.003+03:00

почти не съм взимала апарата

Безкрайни дни във Варна и Созопол. Всичко се слива, помня усещания, но не случки.

Най-яркият ми спомен е как сме излезли на терасата на студиото в Созопол, най-високата наоколо. Над нас има безкрайно синьо небе, каквтото отдавна не бях преживявала, вятърът духа силно и ми роши косата. Ние сме бели, още по-бели в белите хотелски кърпи, стоим там боси и се милваме.

ода за моя мил

2008-08-10T00:11:00.005+03:00

Усещам как той - този той, който стои до печката по боксерки и чорапи и обръща палачинки като във филмите - ме прави по-добра. Вика у мен хубавото. Учи ме с любов и търпение. Дава ми голямата свобода да бъда точно такава каквато съм. Прегръща ме мълчаливо, когато ми е тъжно и плача. Говорим за това, ако аз поискам. Преправя си гласа, когато ми чете приказки в леглото. Държи се с мен така, все едно съм част от него. Дърпаме нишки и разплитаме нещата, които не са окей, които ме правят тросната и заядлива. Той ме вижда и внимателно посочва това, до което сама не мога да стигна. Той истински ме приема и се чуди защо понякога се срамувам от малки смешни неща. После се усмихва и намира това за сладко. Той е по детски честен с мене. Той е отворен и красив.

чудна вечер

2008-08-02T21:59:00.006+03:00

по-голям размер

Снощи бях любезна домакиня. Даже сложих ризка, за да бъда по-спретната.
Нашите отново правят малък трип, затова поканих Северина и Васок на вечеря.

С нея отидохме на пазар, купихме и нещо за изненада, сготвихме, разгледахме картините на Реноар и лееко ни се допрозява.
Той доста закъсня. Но това пък направи пристигането му малко преди полунощ още по-радостно!

Вечеряхме на балкона, а който е бил там, намиг, знае колко приятно месте е.
Тиха отнесена музичка от моя мил, щурчета наоколо, миризма на влажно и зелено, свещички, леко поизстинало ястие и трима много, много мили един на друг приятели.

После Вас за малко изчезна и със Севи останахме двете. Толкова е хубаво, като има отношения без думи - мили и уютни. Смеехме се само. И се поглеждахме.

Влязох в това аз, което бях преди време - когато у мен имаше само любов. Любов като осъзнаване и живеене на света. Тогава всичко е толкова хубаво, весело и приятно. Виждам го с широко отворени очи - ах, колко е прекрасен светът! - и мога само да се смея и да се радвам. Тогава съм малко глупаво момиченце в най-добрия смисъл, не се коря за нищо, прощавам на себе си и на другите и това ме прави съвършена.

Сега обаче - и това е голямото ново - научавам, че това е минал етап от еволюцията (ми), окей е, чудесно е даже, но не бива да се връщам.

Същия следобед излязох да карам колело. Направих мили неща, такива, каквито обичам - занесох едно одеялце за пикник на шивач, купих си книжка, купих колан на моя мил, отидох в Южния парк, легнах си на тревата, почетох, послушах дишането си, полазиха ме мравките.
Не бях обаче щастлива. Не както преди.

Отвращава ме напоследък идеята за щастието като най-висша ценност. Ценност на масовата култура. Какво е то? - обратната страна на нещастието. И се получава някакво непрестанно люшкане от едната в другата крайност в различните периоди.

В момента правя бананов кекс и цялата къща ухае тоолкова приятно. Мисля си за снощи - как лежахме на пода в стаята ми и гледахме облаците по тавана, как им показвах някакви интересни книги с фотографии, пътешествия, картинки и подобни. И колко беше хубаво...

който живее на покрива

2008-07-29T10:34:00.006+03:00

Тъкмо смятах да си мия зъбите, когато Васко се обади гладен. Минах да го взема, сложихме в чантата две вилички и се запътихме към магазина. Каза, че ще ме заведе да хапнем на специално място нависоко. Тайно бях сигурна, че става въпрос за любимото ни дърво зад блока, но на връщане го подминахме и продължихме към неговия дом. "Аа, сега ако ме заведеш у вас, ще бъда много разочарована", казах. Той се усмихна лукаво, "Ми... малко по-нагоре ще е!"

Хаха, не можех да повярвам, защото точно преди да тръгна, с любов гледах фенерчето си, подарено от Теди и Златчо с пожелание да си светя нощем по покривите, защото тия дни бях в планината и се наситих на липсата на улици и лампи.

И така - взехме асансьора до седмия етаж, качихме още два пеша, той отвори капандурата и скоро - тихо и ловко - и двамата бяхме горе.

Йее, беше тоолкова хубаво!
За първи път се качих на покрив и бях омаяна от усещането, че си много високо, от възможността по-лесно да видиш нещата отгоре.

Това и направих - струва ми се, че отдавна не се бях чувствала толкова мило и весело. У мен имаше само хубави мисли. Всичко беше смях ("Шшт! Ще ни чуят!"), кискане или просто усмивка.
Обичах всяко нещо, за което си помислех.

Беше ми лесно да бъда щастлива. Такава съм понякога - без причина и заради всичко. Бистра усмивка без причина. Тогава се чувствам много хубава и точно на мястото си. Преди смятах това за цел и голяма ценност, но после разбрах, че не е.

Хубаво е, разбира се, но сега и един покрив от време на време ми стига.

начало

2008-07-28T21:04:00.003+03:00

Закара ме до Пловдив. Купих му половинка кола. Изчака с мен автобуса. Благодарих му, че ме покани. Той благодари, че отидох.

Най-хубавото бяха не конете, не природата, не тъмнината нощем, не дори онова позабравено усещане за близост между непознати, а разходките ни само двамата.
Когато той говореше с часове, а аз не запомнях, но разбирах.

Това е начало, усещам го, и ми е малко радостно, но и малко страшно.

друго

2008-07-07T20:21:00.000+03:00

Преди няколко дни Севи каза, че й се струвам тъжна. "Ама нее", отвърнах уморено и се зачудих какво я е накарало да си помисли това.
Има нещо, но не е тъга.

Объркана съм. Истински, истински объркана.
За първи път от години. Откакто преживях за първи път светлината, тя ме водеше.

Сега не знам какво стана. Изчезна моето голямо Знание, което ме осмисля и което обяснява всичко. Не знам дори как да го формулирам, но вече на няколко пъти усещам истински тази екзистенциална липса.

Най-смисленият въпрос напоследък получих от професора, който вместо на изпит, ме заведе на кафе. "Кое е това нещо, което те крепи в света такъв, какъвто е?"
"Вярата", отвърнах, "че това тук е само един от животите, в които учим."

В различните периоди важните неща са били различни. Сетих се за времето, когато центърът на всичко беше собственото ми его. Егото. Думата, чието значение не знаех по дефиниция, но усещах. И се съпротивлявах. Постоянно го предизвиквах. Правех глупави неща само за да го нараня. За да си тръгне, нали така беше. Самоубийство в засада.

Припомних си всичко това, когато преди няколко дни видях неговата искреност и я сравних със своята. У него няма капчица егоизъм. Възхитителен е. Искреността му идва от добротата.
И тогава разбрах - моята така известна искреност не е нищо повече от най-прекия път, който съм намерила досега. Използвам я, когато искам да извадя нещо лошо от себе си. Затова често съм груба. Пряма е думата за същото, която предпочитам да използвам. Звучи по-добре, но дали е по-истинна?

Всъщност мисля, че към себе си съм най-сурова. Но понякога и към другите.
Отново влязох в живота на Винсънт, този път чета почти паралелно книгата на Ървинг Стоун и писмата. Прочетох как майка му имала такава усмивка, която прощавала още преди да си направил грешката. Такава искам да бъда.

А той го каза така, че да го повярвам - че ме харесва точно такава, каквато съм. Уау!
Колко голямо е това всъщност! Да не се опитваш да прекрояваш света, да го вкарваш в собствените си представи и очаквания.
Това е, което пречи на хората да бъдат щастливи.

А с него всичко е толкова различно. Понякога ми се струва, че си открадваме парченце от вечността, за да я преживеем заедно. На тихичко.

Има толкова много неща, а аз мълча. Не пиша и не рисувам. Не искам да мисля. Сигурно трябва да мине време. Междувременно сънувам. Но дори това не записвам.

Иначе продължавам да лепя моите любими етикети - добро и лошо. Но няма го за мене вече голямото Добро, което да осмисля всичко.
Нямам и любима аз, която да е по-добра и сладка от другите. Такава, която да насърчавам, с която да се гордея, за която да се грижа, с която да се описвам.

И така, Севи (честно, много ми се искаше да ти разкажа) - не е тъга. Нещо друго е.

pre production meeting

2008-06-26T21:59:00.003+03:00

още снимки

Списъкът със задачи постоянно расте и крайните срокове наближават.
Въпреки това аз някак не бързам и разточително пия бири, ходя сама на кино, ям домашния сладолед с кисело мляко на Пчела и се разхождам нощем.

Ще правим една фотосесия в събота, Севи и Васко ще бъдат красиви, а аз ще снимам. И днес всички гостувахме на Ел и Вили, за да уточняваме детайли.
Брей, оказа се доста по-сложно, отколкото предполагах! Изскочиха хиляди неща, които чакат разрешение. И въпреки това - едно такова любопитство се надигна у мене. Защото никога досега не съм снимала нещо така... хм... професионално.

И си помислих - брей, колко е хубаво да правиш нещо, което истински те вълнува. Нещо, с което да си играеш. Нещо, което да те кара тихо да се кикотиш.

май не е сън

2008-06-25T14:23:00.003+03:00

снимката открадвам от родителите си, вчера се върнаха от Гърция

Последните три дни ми се видяха като един. Отдавна не бях носила толкова време едни и същи дрехи.

Колко необикновени са отношенията ни. Даже във филмите не е толкова хубаво.

Когато излязохме от лозенския Мистър Пица, в мен се случи съвършенството - светлина, любов, спокойствие, благодарност. Ако беше сън, със сигурност щяхме да полетим.

на гладно

2008-06-18T18:35:00.002+03:00

тайландска вечеря в Сентрал парк, юли 2007

Току-що изпих първата си глътка зехтин и първата лимонов сок. В следващите два часа трябва да изпия по 200мл и от двете.

Правя чернодробно прочистване, което включва 13 вегетарианска диета, като последните 3 дни не се яде нищо, а се пият фрешчета от ябълки, моркови и цвекло и определени билки, а последния ден от 6pm до 8pm се пият споменатите 400 мл зехтин + лимонов сок. Има и клизми, да, хахаха.

3 дни пълен глад ми се видя страшничко.
Но както за доста от нещата в живота ми, така и за това представата ме плашеше, аз въпреки всичко направих въпросното нещо и накрая излязох разочарована от лекотата. Очаквах нещо ужасно. А такова нямаше.

Четох преди около седмица учебник по Теория на масовата комуникация и още на третата страница бях възхитена от един цитат под линията - "Между мен и света стои моята представа за него." Уолтър Липман

Осъзнавам тия дни до каква степен ежедневието ни влияе. Имам предвид баналното битово ежедневие. Храненето, спането, ходенето до тоалетната, начинът, по който се придвижваме от една точка до друга.
Хрумна ми примерно доколко се различават психически мъжете и жените само заради начина, по който пишкат.

Всъщност е много хубаво да разбереш, че можеш и да не ядеш за известно време. Да излезеш от представите за обичайното си ежедневие. Да влезеш в това, което доскоро си смятал за немислимо.

дори не щастие

2008-06-16T22:47:00.002+03:00

малко гости във виас

Колко е просто.
Оставяш се.
Преставаш да мислиш и живееш.

два свята

2008-06-13T15:37:00.004+03:00

Пропуснах нещо. Пролетното безгрижие или просто записването му в ума?

Престанах да пиша - писма, постове, статии и изречения само за мен в новото тефтерче.
И се получи някакво нелогично противоречие, защото в една част от деня си живея само в ума. Тогава безкрайно ми липсва директното преживяване. И се чувствам недобре. Разпиляна и закъсняваща за досадните задължения, свързани с университета и уговорки с други хора.

И в същото време Живея.
Много е хубаво, когато сме пили бири с някого, забавлявали сме се цяла вечер, но най-хубаво е когато се приберем вкъщи и останем само двамата. Тогава времето и всичко, което обичайно е тук, престава да съществува. Когато ме прегръща с цели длани, преживявам думата hold в значението й на гушкам. Разбираме, че е време да си лягаме, когато започне да се съмва.

Понякога се гледаме в очите и се смеем като деца, които си имат някаква тайна, която си е само тяхна. Тогава усещам любовта и колко жалко, че това звучи като метафора, когато е буквално назован факт.

Два отделни свята са това. Иска ми се за постоянно да отдръпна ума си, за да станат отново един.
И в търсене на това ще направя един експеримент - засега изключвам коментарите. Нека бъде ясно - това не означава липса на желание за общуване, просто има и други начини.

уикенд на близостта

2008-06-02T23:35:00.001+03:00

по-голям размер

Пропуснахме handmade-а в Пловдив, като вместо това избрахме Копривщица. Подходящо място за първи романтичен уикенд с моето мило момче.

Вчера празнувахме първи юни. Седях на слънчева масичка на площада и го чаках да се появи с кафе и торта, когато почувствах блаженството на пътешественика, който живее без да бърза, който превръща всяко малко действие в приключение, който отваря очи и вижда.

Нямах апарат, защото нашите го бяха взели със себе си в Гърция, но така дори беше по-добре. Често се увличам в снимането. Приятно е за мен, но не и за хората, с които съм.
(Може да попитате Васко. :-))

Обаче - честно - искаше ми се да снимам къщата, в която посрещнахме деня (ние винаги си лягаме чак когато съмне), беше прииказна! Дворчето - с малките пътечки от камъчета, цветята, кладенеца, миниатюрните дървени масички и столчета - беше като от приказка.

Сложих снимката горе, която вероятно е правена към 1993, защото в вчера изведнъж се озовахме на това мостче. И - бум! - толкова спомени нахлуха!
Връзваше се с първи юни и с интервюто с Кери Смит, което слушах, докато той се къпеше. Детството е коренът. И изведнъж почувствах такава благодарност за своето.

чуден летен ден

2008-05-27T22:58:00.003+03:00

малка галерия

Разказваше ми се за днешния прекрасен ден, но няма, защото искам да споделя нещо друго.

Често ми се налага да се извинявам за това, че съм пряма (или груба, кой както го разбира), защото истината далеч невинаги е нещото, което човек би искал да чуе. Извинявам се и продължавам да бъда такава, защото вярвам, че истината не бива да се крие.

България е на едно от първите места по аборти в Европа. Не е хубаво, но се случва. Защо е така шокиращо, когато някой говори за това? И кой въобще определя за кое може да се говори и за кое - не?

Това е, наистина не съм мислила какви реакции ще има след думите ми. Не съм търсила нито утеха, нито критика. Просто искам да говоря. За нещата, които се случват и които са. Вярвам, че това е най-прекият път. Да бъдеш честен - пред себе си и пред другите.

знаене vs. знание

2008-05-25T16:33:00.004+03:00

Направих аборт.
Знам, че това е нещо, за което не се говори и точно затова избирам да говоря - защото не искам да се преструвам, че това не се е случило.

Случи се.
След седмица кошмари с гинеколози избрах ден - Великден, в който да си купя два теста.
Беше страшно, когато излязоха двете черти, а над главата ми светна неоновият надпис от упътването - вие сте бременна.

Първата вечер беше много страшна. Животът ми се обърна наопаки.
В мен се случи катастрофа.
Всъщност отново се случи нещо, до което бях стигала и преди - възможността да изляза. Да се изсмея на всички предписания и представи как ще живея в следващите пет години и изобщо. Не че нямах смелост, този път просто избрах да не бъда смела.

Имах сухото знаене, че аз никога няма да направя аборт. Аз не убивам, нали така? Не убивам телета, миди и комари.
По принцип е така, да. Нещата обаче се променят, когато се случат не по принцип, а наистина.

Как мога да имам дете, когато самата аз съм още дете? И не че е невъзможно, обаче не е добре за никого.

Имаше и друг тънък момент - бащата не беше моето приказно момче, а един друг много специален мъж. Впрочем мисля, че с него стигнахме края. Просто не виждам какво друго може да се случи между нас - той е един от двамата ми Учители (заедно с Пепси), човекът, който в голяма степен е причина за това, което съм съм сега. И в чисто реален план детето е най-голямото физическо нещо, до което могат да достигнат двама.

Срещата ни беше хубава, но доста тъжна. Когато седнахме и се отпуснахме, когато усетих дишането му, разбрах, че го обичам. Някаква куха тъга имаше между нас. Защо не се получи? Ние наистина сме много близки, тъгувах неговата тъга.
Разсмя ме, когато научи новината и каза "ама как ще имаш дете, като самата ти си още детенце?"

Толкова за моята малка драма, която даже не успя да се превърне в истинска драма. Учудвах се на себе си колко сърдечно се шегувам с всичко това.
Взех решението съзнателно. И това прави нещата окей.

Цветята на снимката горе са тези, които мама ми подари, когато излязохме от клиниката. Беше хубаво, че тя ме придружи. "Мама е по-добър приятел от най-добрия приятел", каза. После ме заведе в парка Заимов и ми купи сладолед.

Къщата

2008-05-22T18:17:00.003+03:00

малка галерия

Откакто разбра за Къщата, мислеше само за това. Тиха празна Къща, където няма никого, даже теб те няма. Без мислите, без човешките драми, просто излизаш от света такъв, какъвто го познаваш, и заживяваш в Къщата.
Изглеждаше примамливо, да.

Предупредиха, че е трудно. Повярва.
Убеди себе си, че Къщата е заключена и започна припряно да търси ключ.

Пробва какво ли не - пътеки, мъдрости, хора, които да я водят, учения, книги, лишения. Полагаше усилия, но се луташе. Уморяваше се понякога, но мисълта за Къщата не даваше мира.

И един ден прозрението дойде сякаш от нищото. Нямаше нужда да търси ключ, всичко необходимо е в гърдите ти.
Просто влез, отворено е.

the one for me

2008-05-19T14:34:00.003+03:00

Онзи ден се озовах край университета с колело, одеялце и един свободен час преди работа. Излегнах се в Докторската и му се обадих по телефона. Каза, че чака пица в Шипката. "Оо, ама ела да ме видиш!", казах.

След една минута с изненада усетих, че някой седна до мен и ме целуна по гърба. Толкова рядко се виждаме на светло. "Колко си хубава", не спираше да повтаря. "На тревичка, легнала босичка по корем, мм"

За първи път одеялцето, откраднато от самолет, не беше тясно за двама. Малко като с леглата персон и половина. Много ги харесвам като замисъл.

Чудесно е. Той е чудесен и е направен специaлно за мен.
Възхитителен. Най-умереният човек на света. И докато аз и някои други търсят баланса, който често се изплъзва, той го носи съвсем естествено.

Балансът ми е някаква интересна тема в последно време, но сега ще бягам, защото Васко ме чака заключен у тях. (а само аз имам ключ, хахаха)

but before you come to any conclusions

2008-05-11T00:34:00.006+03:00

Асеновград, септември 2007

В последно време не пиша в моето си тефтерче. Няма я вече онази връзка между преживяванията и ума и затова не знам какво точно става с мене. Хубаво е, че със Севи често си пишем и говорим така, че без да искам изваждам себе си. Днес например изрекох - и така видях с ума - темата си в последно време - този естествен отказ да се описвам с това, което другите мислят за мен.

Изкушаващо е да се смятам за прекрасна, когато някой ме вижда такава. За умна. Мъдра. Благословена дори. (извинявай, че така много се смях)

Но не е. Не съм такава. Отказвам да се залъгвам.
Не може в един и същи ден първо да чуя от един колко груба съм станала, а малко по-късно да разбера от друг, че съм най-милото и нежно момиче на света.

Правя и друго - shapeshifting. Влизам в чужди обувки. Не го правя с ума, а с друго. Разбирам.
И това е възможно най-обратното на това да съдиш някого.

Видях, че точно сега някои хора ме съдят, но аз избрах да не ги съдя. За да прекъсна цикъла, нали.
И отново от тази вечер - ние сме такива, защото нашите родители са били неосъзнати. Обаче те не са виновни, защото техните родители са били неосъзнати. И въобще няма друг начин това да престане освен с разбиране.

Което вероятно означава просто приемане.

две черти

2008-05-02T00:44:00.007+03:00

Предполагам, че ми се даде една дебела книга със знания. С хиляди неща, които мога да науча. Стига да се отворя, разбира се.
Първо - че няма заричания като аз никога не бих. Толкова предписания имам в главата. Духовните са най-страшни.

Всъщност не искам да бъда толкова смела, че да се оставя тотално на случващото се. Със сигурност мога да го направя. Но това е само единият път.

Яна, от сърце ти благодаря за това, че ме спаси. Над марокански чай, малеби и - какво беше - пикантен нахут... ти беше прекрасна. Без да съдиш и да казваш така, все едно знаеш, кротко ми припомни, че няма правилен и грешен път. Просто има два пътя. Които водят до различни места. И идва момент, когато съзнателно трябва да избиреш единия. Дори да попаднеш в ада, това е окей, защото това е твоят избор.

ние сме кукли

2008-04-20T19:12:00.004+03:00

Прекрасно е да увличаш някого в малкото си приказно ежедневие, което включва футбол с пръсти, изложба на черно-бели фотографии, безкрайни горещи шоколади в Toba&Co, търсене на перфектния мъжки колан (тъмносив Онийл с отварачка за бири на катарамата) и вечери на екзотични места.

Домовете ми, тоест местата, където имам своя четка за зъби, се увеличиха с едно, макар че самият предмет е просто метафора. (Има едно място, където никога няма да имам четка, но винаги мога да си мия зъбите с неговата.)

И не мога да не сънувам куклен театър (моята нова сцена е почти готова), когато се събуждам и една кукла ми се любува със светещи сънени очи.

god knows how i adore life

2008-04-11T14:37:00.004+03:00

още за книжката

Предполагам, че всяко момиче си мечтае за най-прекрасното момче.

Това, което да я изумява с ума си, с идеите си, с думичките и вижданията си; с което да си довършват изреченията; да се смеят на едни и същи неща; да я гледа усмихнато, а тя да свежда срамежливо поглед; имената им да започват с една буква; да са родени в един и същи месец; да дъвчат едни и същи дъвки; да ходят на едни и същи места; да обичат миш-маш повече от почти всичко; да имат бяла и нежна кожа; ръцете им да си приличат безкрайно много; и двамата да не ползват парфюм; да обичат да се целуват на необичайни места (кокалчетата на китките например); да спят до много късно; изкуството да е ежедневие и всъщност защо ли изброявам?

Предполагам, че всяко момиче си мечтае за най-чудесното момче.
Светът се опитва да го разубеди с черни изречения и теории за оценяване от едно до десет. То обаче може и да не вярва. И това ще бъде съзнателен избор. Ще се смее се и ще знае, че това просто не работи за хора като нея.

Всъщност животът ни е физически образ на мислите ни и на това, което сме. Знам, че звучи ужасно за хората, които смятат, че някой ги наказва и прецаква, но е истина.

Когато немоята немалка сладка французойка имаше рожден ден, й направих принцесешко парти с корони и всичко останало. "Не може да сме принцеси", усмихна се тъжно тя, "нямаме си принцове". Погледнах я укорително.
После забравих короната си в театъра и тя изчезна.

Колко е хубаво, че моето прекрасно момче ме позна и без нея. :-)

12 часа

2008-04-10T10:01:00.003+03:00

купих оттук

Отдавна не бях ходила на първа среща. Тази продължи малко повече от 12 часа.
Бири докато пицарията не затвори; люлки в Борисова докато не ми излезе мазол на пръста; на пейка докато дъждът не заваля; чай докато почти не заспахме на масата.

"Толкова е хубаво, че не прилича на истинско."

втора премиера за сезона

2008-04-05T22:47:00.003+03:00

още снимки

Чатиха си в скайп и той я покани на гости.
"Добре", каза. "Приготвяй се, защото след десетина минути идвам."

Вероятно за да покаже, че ще се приготви, той пусна човечето от скайп, което си слага червило. Това я разсмя. Каза, че ако не е с червило, няма да влезе. Той я увери, че всичко ще бъде наред. "Да взема ли апарата в такъв случай?", засмя се тя и отиде да се облича.

Не я познавате, но тя винаги закъснява. Така направи и онази вечер. Беше забравила за историята с червилото, когато звънна и той отвори. Ярко розовите му устни я шокираха.

Ах, колко много се смяха! Той се наведе и я целуна и по двете бузи.

Тя влезе, излегна се сред възглавничките, пусна музичка.
Изглеждаше като обикновена вечер.

Но не беше - в един момент се видяха отстрани - момче с розови устни и момиче с две следи по бузите. Толкова любов имаше в стаята!

изкуството, което служи

2008-04-04T13:00:00.003+03:00

С почуда забелязвам каква крадличка съм станала. Казвам го така, защото винаги си признавам и защото не са ми големи похищенията. Десетте цента отгоре примерно си ги откраднах от неговата кухня и все си ги нося в джоба. А стотинчицата си я намерих вчера на излизане от Народния.

Понякога взимам назаем - червени колички, които приютявам в стаята си, гривни, направени от специални ризи, инструменти, които не знам за какво точно служат, запалки, камъчета и други такива.

Има я и другата страна - обичам да оставям. Мънички неща, които не вярвам някой да хвърли. По-скоро ще ги сложи някъде, ще забрави и някой ден ще ги намери и ще се умили. Често оставям и за непознати (вчера - пиратско съкровище в метална кутийка, хихи). Защото обичам не само тези, които познавам. Харесва ми да създавам магия.

Всъщност тези дни се чудех откъде произтича това желание. Защото партизанското изкуство е нетрайно, това е една от основните му характеристики, а аз някак искам да оставям следи от себе си.

Онази вечер безкрайно го веселих в един ресторант. Рисувах човечета по пръстите си, правих театър с кибрита, къщички от клечки, рисувах лъвове по салфетките. Събудих го някак, много се смя и очите му засияха. Той свири на барабани по дланите ми, на пиано по пръстите ми и ми пя.

Мисля, че това изкуство най-много ми харесва. Нетрайното. Това, което служи на момента тук-и-сега.

Той ще постъпи хубаво, ще хвърли кибрита-театър, когато клечките свършат. И аз наскоро постъпих хубаво, когато с Васок събирахме семките от фурмите в една моя рисунка (подарена на него, но все пак някак моя). Няколко дни използвах картичката с влюбен самурай за подложка за чашите чай (затова е малко размазана).

Събуждам тови си виждане за изкуството. За нетрайността на нещата. То дава свобода.

Съвсем наскоро имах прозрение. Знаех го като думи, бях го преживявала и преди, но го бях забравила - привързаността ни пречи да обичаме. Факт.

if you're perfect

2008-03-29T13:16:00.004+02:00

текстът е прекрасен

Има нещо в общото минало, което ни прави близки.
Може много да обичаш някого, но в един момент помежду ви зейва пропаст просто защото не сте били заедно тогава. Затова и слушам, когато определени хора (ще ми се да кажа просто хората, но няма да бъде истинно) разказват за миналото си.

Много се зарадвах, когато наскоро осъзнах, че това се променя - може би просто времето минава и позволява на тези процеси да се случват. Постоянно изскачат някакви мили общи историйки, а дори да не сме герои двамата, нещо около случката все пак е било споменавано преди това и е лесно да влезеш.
"Аз около Коледа бях много болен", каза наскоро пред други. "Но тогава четях една много хубава книжка", намигна ми.

Примерите са много, някои записвам, а други просто забравям. Но сме страхотен екип. Много ми стана мило, когато избягахме от една ужасна мацка - когато тя отиде да пишка, без нищо да си казваме и без дори да се поглеждаме, и двамата посегнахме към якетата си. Когато поръчахме във вегетарианския последния път, ми се стори, че сме герои от филм - само поглед или повдигане на вежди, усмивка или поклащане на глава, нищо повече не беше нужно.

Откривам разбирането в последно време. Това е другата страна на интензива, за който споменах наскоро и в чието време Севи някак ме върна. Откривам го сама и ми е спокойно, когато имам знанието за това кое е истинно и кое - не.
Когато разбираш някого, всъщност медитираш. Защото излизаш от балончето на твоя свят с твоите мисли и виждания. Тогава ти се отдръпваш, у теб става тихо и си отворен да преживееш другия.

Няма никакво значение дали знаеш историята, фактите, случките, дали познаваш хората. То просто се случва на друго ниво, когато земното е така далече.

Веднъж много се срамувах, когато ядох тирамису и имах какао по устните и зъбите. А той ми се скара и може би дори малко се обиди "Е, от мен ли ще се срамуваш?"

Всъщност сме толкова несъвършени. През цялото време. Видях го една вечер с Васок, сега вече не го разбирам, но тогава го - всяко човешко движение е опит да се постигне съвършенството.

А този път е обречен, точно от това искам да избягам. (И как, като дори пишейки този текст, внимателно подбирам думите и трия цели изречения?)

Във всеки случай сигурността на познатото, близостта, която имаш с някого - независимо физическа или не - отваря пространство.

Преди около седмица лежахме в леглото и той се усмихна по един много специален начин. "Така се усмихваш само когато си извънредно доволен", казах. "Охо, ама ти май много добре ме познаваш!", отвори широко очи и ме целуна.

Има нещо безкрайно уютно в подобно познанство. Когато напрегнатото ми отвътре тяло самичко решава да се отпусне истински. В тези моменти не се меся. Просто дишам.

they can only do harm

2008-03-22T14:07:00.006+02:00

Без това да беше планирано, снощи заспах в оранжевата стая.

Много мислих преди това. Опашките на някакви осъзнавания ме галеха. А аз не ги исках. Тези неща трябва да се живеят, а не да минават през ума.

Преди няколко дни едно непознато момче ме спря само за да ми каже, че съм много щастлива.

Случват се невероятни неща. Имам нови крайници. Предната вечер гледахме документалния за Марлон Брандо, аз преметнах крак върху неговия, той сложи ръката си върху коляното ми и изведнъж аз се оказах с два крайника в повече. Бяха мои. Съвсем, съвсем мои.

А вечерта, когато си легнахме, нещо се случи като насън. Но не беше сън.
Кожата на гърба ми и на корема му се отвори и престана да бъде граница. В някакъв смисъл телата са тези, които ни задържат вътре и не ни позволяват да се сливаме с другите.
Не и този път. Нямаше граници, дишахме в един ритъм, като един организъм.

Близостта винаги ме е изумявала. Защото с някои хора се случва, а с други просто не. И няма значение дали сте любовници. Не е защото имам причини, даже е много тъжно понякога, но така е.
И четенето, чопленето и мисленето докъде довеждат? Не искам да забърквам ума в това.

Снощи се сгуших сама в себе си и заспах в оранжевата стая. Имах моменти на полусън, когато влязох в практиката "кой си ти?". Една по едва свалих всичките си социални роли. Усещах го с кожата си. Бях боса и сякаш свалях всички костюми, под които се крия в това, което наричам обикновен живот.

Някои от тях не приемам като роли, защото въпреки че знам за тях, остават неосъзнати.
"Това е толкова бистринско", целуна ме. "Муу! Еее! Ааа!"

Смея се от сърце, когато някой, който ме обича, ме имитира.

интимен постинг

2008-03-19T16:42:00.003+02:00

"Довиждане", махнах му с ръка.
"Защо ми казваш довиждане?", върна се да ме целуне втори път, някак за да се увери, че всичко е окей.

Понякога възрастните не разбират. Прости думи като довиждане. Има и по-лошо. Как може всичко да бъде цветно? Как можеш да си купуваш детски книжки? Какви са тия детски рисунки? За какво са? Как така сграда ще бъде изцяло пълна с тухли? Ами функцията? (тука не смея да давам линк, намиг)

И кой определя за какво да се говори?
Задавам си този въпрос от известно време.

Не съм простачка и със сигурност е шокиращо да призная, че лайната доста ме вълнуват в последно време. И не говоря за лайната по улиците, които се опитвам да не настъпя, а за моите собствени.

Наскоро гледах Старицата от Калкута на Явор Гърдев и бях впечатлена. Много модерна драматургия. На места беше безкрайно просташка, някак самоцелно говореше за забранените неща. Аз обаче искрено оцених добрите.

Оттам например научих, че дали се храните здравословно може да се разбере от това дали имате нужда да се бършете след акане.

Моята прекрасна диета ме промени. Акам всеки ден (на фона на веднъж-два пъти седмично преди това) и нямам нужда да се бърша.

Има и още - знаете ли какво е това горе на снимката? Иригатор. Служи за иригиране. Честно - така пишеше на упътването, хахаха.

В първата точка в листа с диетата, който ми даде ирисодиагностикът, пишеше, че 7 дни пиеш стрит на брашно пелин през два часа + всяка вечер си правиш клизма.

Страх ме беше. Купих си уреда, но трябваше да мине месец и половина преди да го тествам.
Много бях разочарована. Нито е страшно. Нито боли. Даже е много забавно. Самото действие и разказването след това. Погледите на хората и срамният смях. "Боже, как се осмеляваш да говориш така свободно за това?"

Их, че съм смела!
Но наистина има нужда от това. Лелката, която ми го продаде, се изчерви, по дяволите!

Освен че уредът е готин (има момини сълзи, хахаха!) и се оказа неизчерпаем извор за много, ама много шеги, ще вметна само, че в гънките на червата на човек остава да гние храна (в йогата има упражнение за това) и най-общо казано клизмата е едно от най-хубавите неща, които човек може да направи за тялото си. Всички си мием зъбите. Но само при споменаването за миене на тялото отвътре, всички се изчервяват и започват да се кикотят.

Нямам за цел да ви зарибявам. Просто давам информация.

Това не беше самоцелен постинг. До някаква степен е провокиран от това, че единственият човек, на когото мислех, че спокойно мога да разкажа каквото си искам, се почувства безкрайно неудобно от подобни интимни признания. И вие може да се чувствате неудобно. Това си е ваша работа. Просто отварям вратичка, за да ви кажа, че може и да не се.

връзките

2008-03-11T13:25:00.002+02:00

Случва ми се нещо. Някой ме отключва.
Дните са безкрайни и нощите са безкрайни. Сънуването се завърна много силно.
И преживяванията ме удрят едно след друго, няма време даже да ги записвам. Нямам и желание май. Писаното слово е измамно.

Вчера имах чудесна утрин в Докторската. Боса и седнала по турски. Разсеяно гледах хората наоколо и в ръка държах една тънка книжка на Кафка. Само любимата му биография прочетох.

"Не ти ли се струва, че с някои хора се познаваш от преди този живот", попитах го онзи ден.
"Що, с тебе така ли се познаваме?"
"Ама разбира се!"
"И с кого още?"
"Ами с Тиодора, архитекта, Севи, Васко", изстрелях. После си помислих защо забравих тримата си приятели на американска земя. Не съм ги забравила всъщност. Те идват от други места. И идват често, така че всичко е окей.

И тези връзки - чудя се последните няколко дни - защо са?
Защо въобще познаваме определени хора?

Като хиляди ключета си го представям. Всичко, което друг може да направи за теб, е просто да те отключи. Може да бъде нежно и любовно, а може да бъде и безкрайно грубо и болезнено. И начинът в крайна сметка няма значение. Ако отвориш очи и преживяваш, ще се наслаждаваш на нещата каквито са.

Докато ядем кашу на жар и аз мисля как да му взема офицера, той някак между другото ми разказва за най-голямата тъга в живота си.
Преживяването беше нечовешко. Не бях човек, за да го съдя или теша, не бях човек, който мисли. Можех единствено да го разбирам.

театрално

2008-03-03T15:26:00.002+02:00

още няколко снимки

Преди няколко дни в стаята ми откриха нов театър. Първото представление беше моноспектакъла Изход.

Снимката горе е от второто действие - когато самураят, който вече ни напусна и се снима по други медии, намиг, открива радостта на гората. Няма да разказвам сценария, нека го знае само този, за когото беше написан.

you say it best when you say nothing at all

2008-03-02T12:40:00.003+02:00

До сутринта бях казала само две думи. Първата беше здрасти, а втората не - в отговор на въпроса "намокри ли те дъжда?"

Казахме си всичко без да има нужда от разговори.
И не бяхме хора. Честно, не бяхме.

Телата ни общуваха без никаква намеса на разума. Бяхме като сърцевината на Lindor - нежни, хладки и меки. Толкова еднакви - същества от един вид, но не човеци. Не мога да си представя, че с друг мога да бъда толкова красива.

През нощта спахме и през цялото време се докосвахме с поне едно пръстче. Изтръпвах, когато отпуснеше ръка на корема ми. Дишането му е упойващо. Най-лесното тук-и-сега. Бях забравила.

На сутринта вече миришехме на едно и също. Тогава проговорих.

баба марта бързала

2008-03-01T13:38:00.004+02:00

В стаята ми отвориха театър. Засега показвам само отзад, за да не разваля една изненада, намиг.

Снощи Светли дойде да види какво правя, клекна до мен и почти час забрави да си тръгне. А Светли е този, който винаги ми се смее, че се вдетинявам - подиграва се на плакатите и картичките, които правя, на малките предметчета и бележки. А вчера и двамата бяхме деца. Лепихме и рязахме и бяхме тотално омагьосани от това да правиш нещо красиво и безсмислено с ръцете си; той беше по-големият - даваше умни идеи, с които аз се съгласявах или които отхвърлях.

Вчера в театъра си бях занесла двете кълба прежда и имаше уъркшоп с мартеници. Аз бях старша, Машенка - показвах и обяснявах как се прави това или онова. Тоолкова беше хубаво, всички посядваха при нас за малко или за по-дълго и много се усмихваха.

Това ми е най-хубавата Баба Марта май. Защото активно участвам. Правя с ръцете си, измислям, кикотя се тихо.
Четири са най-специалните мартеници. Не че това за хората, които най-най-много обичам, така се получи просто.

Последната е един Пижо, който кара ски, и дойде след най-неочаквания есемес снощи. Случи се ето това стихотворение. Просто мълчах и го оставих да говори.

ленив и пролетен

2008-02-28T11:51:00.000+02:00

Изтощена седнах в градината на Кристал. Случи ми се нещо, което напоследък преживявам почти всяка вечер преди сън - излизам от човешкото си виждане за света и нещата.

Денят беше толкова пролетен.
Още в 9am бях във ВИАС, където ме представиха пред всички, получих си заданието и през хубавите прозорци видяхме едно лудо куче. (Този знак май не го разбрах, поне не днес.)

Продължих с безвремието на Блаже, лекции по съвременна световна литература с Васоран в една много специална стая, намиг, той си държи ръката в моя джоб, рисуваме си човечета на пръстите, които се целуват. Много, много хубава и дълга разходка след това с крайна цел бялото пространство.

След няколко часа заедно се разделяме, аз си чета в Пингвините, взимам си колелото от факултета и сядам на пейка в Кристал.

Пролет.
Зачетох се в писмата на Винсънт и изчезнах. След известно време вдигнах глава и ми трябваха няколко секунди, за да се сетя коя съм и какво правя. Срещу мен двама пичове пиеха бири, една мацка свиреше на китара, две момичета играеха федербал и много, много се смееха. Припомних си и защо обичам тази градинка - колите от Цар Освободител се чуват, но въпреки това имаш усещането за неград. Много движение - хора постоянно минават, но не и за онези, които лениво седят на пейките, на тях им се случва безвремие.

Тъкмо щях да заспя, когато отнякъде изскочи Марина и ме прегърна. Закъсняла за среща с два часа и сега обикаля ключови места, за да намери приятелите си. Десет минути бяхме заедно, не повече, но беше цял нов живот вътре в дневния ми живот.

В театъра мислех, че ще заспя, но си пуснах филма за Ана и Ото, намиг, където бях и просто нямаше как да заспя.

Денят завърши у Васок - и тримата боси и свободни. Всъщност завърши ли изобщо?

първо каране за годината

2008-02-26T00:05:00.002+02:00

Толкова съм щастлиива! :-)

аз, готвачът

2008-02-24T16:09:00.004+02:00

Безбог, миналия петък
по-голям размер

Снимката открадвам и публикувам без позволение. Моите опити със ските май завършиха, затова не ходя на планина. Светли обаче кара борд, все по-често за все по-дълго.

Разбирам го. В папката Безбог има тоолкова прекрасни кадри. Не са мои обаче, затова не искам да ги качвам където и да е. Просто днес ги гледам и не мога да повярвам, че само на някакви си два-три часа от София е истинска зима. Тук вече е пролет.

Днес излязох без яке, което ми се случва за първи път тази година. Утре смятам да изкъпя колелото и да го заведа да му напомпат гумите.

Предната вечер Васок ни посрещна в опъната палатка. Запалихме свещ и се настанихме между възглавничките. В кошницата носех ръжено хлебче и кутия със соеви хапки и задушени моркови.

Да, аз вече готвя. Още преди да започна диетата, майката ми каза, че сега е идеалният момент да се науча. Бях от хората, които варят яйце и все успяват да сгрешат нещо.
Е, пак ми се случва да тичам разтревожена към кухнята, защото оттам идва черен дим, но вече мисленето ми е друго.

Получавам прекрасни подаръци от милите си приятели, намиг - домашни ябълки, орехи, дюли, чубрица. Днес пекох фъстъци, хаха, също дюли, направих яхния от леща. Не мога да се позная, хаха.

Всъщност готвенето е безкрайно забавно. Не мога да повярвам, че толкова години съм го отписвала като трудно, скучно и невъзможно за мене. Колко е лесно да започнеш да правиш нещо, от което преди си бягал. Без да го мислиш и да се притесняваш ще излезе ли. Дори когато някой те критикува - вдигаш рамене "аз не разбирам от тези неща".

От нищо не разбирам. И какво от това?

вчера

2008-02-22T15:03:00.003+02:00

still life във виас

Колективният Буда вчера беше нещастен. Всички бяха тъжни. И това чувство наистина се предаде по веригата.
Чуждите проблеми бяха по-сериозни - смърт, нещастни любови, работа и безсъние, меланхолия в чужда страна, но аз няма да говоря за тях.

Исках себе си да разбера.
Първо ми стана тъжно, защото не можах да направя нещо, което се очакваше да мога. И дори не ставаше въпрос за това, че разочаровам някого, а защо по дяволите не мога да напиша една страница официален текст?! Би трябвало да го мога, нали? Лесно е.

После забелязах, че докосвам лекичко само повърхността на нещата. И никъде не влизам надълбоко. Нищо не правя истински добре.

И в същото време много дълбоко у мене лежи знанието, че всичко това е окей. Самото разбиране, че не мога нещо, отваря вратата, за да му позволи да се случи.

И въобще - хареса ми тъгата. С такава радост написах на Тиодора, че на всички ни е много мъчно, че сама си се учудих.
Ценностите на масовата култура са щастието и радостта и някак всичко ни налага да смятаме обратното за лошо. А това са просто двете страни на една и съща монета.

отключвачът

2008-02-17T22:17:00.003+02:00

Do not be too timid and squeamish about your actions. All life is an experiment.
-Ralph Waldo Emerson

Миналата седмица бях поканена на защити на дипломните проекти на студентите от УАСГ. Този път си имаше много работа и нямаше време за шеги и закачки.

Онзи ден се доближи до мен и ми прошепна.
Искаш ли да направиш нещо? Помислих, че иска нещо като услуга и с готовност казах да. Един проект. Моля?! Просто експеримент.

Хаа!
На света съществуваше само един ключ. Който да се изсмее на всичките "ама аз не мога", "не знам как", "никога не съм правила чертеж", etc.
Става въпрос за галерия. Не мога да повярвам колко много се въодушевих. Това е от нещата, които ти се струват така, така примамливи, но толкова невъзможни да се случат, че самата мисъл за това те кара тихо да се кикотиш.

Един-единствен ключ имаше, честно.
И той го използва.

циганска работа

2008-02-15T23:39:00.009+02:00

"на тая котка да й кажеш да си измие стъклото"

Ако имате баба като моята - богата, разглезена и малко мързелива, вероятно когато сте й гостували като малки, тя не ви е правила сладкиш или курабийки, а ви е залъгвала с филия с масло и шарена сол или циганска баница.
(чудесно е, че баба не ползва интернет :-))

Тиодора, мисля, беше тази с афинитет към циганските баници. Страст, която аз никога не съм споделяла заради не особено приятни детски спомени.

Но моята диета ме принуди да потърся нестандартно решение за филийка, намазана с нещо, защото от мед ми писна, пък забраната за животински продукти не ми дава голяма свобода.

Снощи отидох на валентинско парти у Васко с теежка кошница. Зехтин, морска сол, сурови ядки, вода, ябълки и пълнозърнест хляб.
Вечерта беше прекрасна - много пищене от смях и радост, спане един върху друг и миризма на домашна торта. ("Ах, хора, колко много ви завиждам, хахаха!")

Предполагам усетихте накъде бия - предлагам ви да се върнете назад във времето с - тадаа! - циганска баница. :-)
На мен ми е по-вкусно, като пусна филийките на тостера, но това е въпрос на вкус. Слагате зехтин, поръсвате със сол, червен и черен пипер, отхапвате и правите ммм!

слънчево и хубаво

2008-02-12T15:11:00.000+02:00

Наскоро ми каза как той е възприемал изпитите - това е времето, в което можеш да кажеш каквото си искаш и този отсреща е длъжен да те изслуша.

Днес беше изпитът на Георги Лозанов. Докато асистентката пишеше темите, той каза, че ако предадем каквото той е говорил на лекциите, ще имаме около 4. Идеята била да провокира интелектуална дейност, ако това въобще е възможно, усмихна се игриво.
Избрах Защо дискурсът е власт? За два часа наистина ме нямаше. Влязох в един друг свят и беше толкова хубаво. Писах си каквото си искам, за някакви неща, които ме занимават напоследък - за четенето и преживяването, за властта на думите, за това, с което се описваш.
Много беше хубаво и се радвам, защото се погрижих да му бъде интересно да чете. :-)

Излязох и прегледах пропуснатите обаждания. Асен също ме беше търсил.
И един прекраасен разговор проведохме, предложи ми да работя за неговата организация и аз така много се зарадвах. :-)

Асен е първият човек, когото обикнах осъзнато - без никакви очаквания. Запознахме се на една стара работа и аз много тъгувах, когато той напусна. Ако си намеря тефтерчето от този период, ще снимам - писах колко много искам пак да работим заедно.
Колко естествено става всичко. Без никакви усилия и така трябва да бъде.

Преди малко търсих телефона на вегетарианския, за да запазя маса за довечера (хехе, ще го водя там да ядем хумус с патладжани) и никъде го нямаше. Не знам как ми хрумна да проверя дали случайно не съм си го записала в телефона и така се зарадвах на себе си!
(Google, записвай си: вегетариански ресторант Back Home, Врабча 24 - 8430353)

Прекрасна сутрин беше. Зимно небе и слъънце. Носех си апарата, за да направя малко снимки за статията и имах фотографски преживявания, хехе. Когато отново започваш да виждаш. :-)

Търсих и книжка на френски за французойката. Видях няколко с Le Petit Nicolas (с ераговата радост го казвам :-)), но предполагам, че тя ги е чела. Сега излизам, по-късно ще потърся Шоколад. Тя не знае коя е Виан Роше, представяте ли си?! :-)

Хайде, шоколадов ден на всички, на които им е позволено да ядат какао! :-)

бръъм

2008-02-09T15:26:00.000+02:00

по-голям размер

Двете колички, които откраднах от Васок, се нанесоха у нас. Намериха някакъв изоставен град и го превърнаха в свой дом. Има къде да спят, къде да се къпят и дори къде да ходят петък вечер. (Ако се чудите защо около паркинга няма цветя, обръщайте се към този, който вечер в тъмното не може да се намести и ги изпотъпка! И този някой не е червеното миньонче!) За съжаление няма къде да зареждат, защото бензиностанцията отдавна е фалирала.

Ние пък с Георги вчера правихме цветенца за рождения ден на моята малка сладка французойка, която в момента е в Париж. Беше толкова прекрасен следобед! Така се забавлявахме, кикотехме се и се прегръщахме от радост. Той вършеше мъжката работа - пробиваше с длетото и лепеше със силиконовия пистолет, а аз мушках дръжчиците и се радвах. :-)

А тия цветета виждали ли сте ги? :-)

let's play a little game

2008-02-07T14:19:00.000+02:00

по-голям размер

Картонът, който купих за корици на тефтерчета, се оказа твърде неподходящ и не знам как стана, но в стаята ми за една нощ построиха кооперация. Но не е толкова зле - съседите са мили, чува се детски смях и това ме радва. Пекарката пък е много добра, защото никога не отваря прозореца, за да ме примами с уханието на кроасани (вероятно знае, че съм на диета).
Понякога вечер, когато затваря, идва и ме пита как върви.

Ами как, отвръщам, добре е - ям много ядки и плодове. Пия по два литра чай, по кафетата - фрешчета и от това много ми се пишка, едва изчаквам финалните надписи и тичам в тоалетната. Мога даже да ходя на ресторант, а Апартаментът ме зарадва с новината, че слага мед в сокчетата и зехтин в хумуса. Открих освен това най-вкуусния пълнозърнест хляб на света, който изядох съвсем без нищо.

Васко ми подари кокичета преди няколко дни, снощи една значка - свали си от гърба един вид, а аз за благодарност му откраднах и двете колички. Правя с едната бръм-бръм в театъра и от сърце се забавлявам на учудените погледи на зрителите.

Чета писмата на Ван Гог от около седмица. Бавно ги чета; като писма - всяко си е отделен космос, а в същото време книгата се превръща в автобиография. Той е толкова прекрасен, в някои пасажи почти ме разплаква с добротата си. Вече съм в края на първия том, а още е 1882. Той е толкова въодушевен от рисуването, живее само с това и там намира всичко. Зрелият му период в 1889-1890 и всъщност тогава създава всички картини, с които го свързваме. Но тогава сигурно е бил твърде зает да рисува и не е писал много на Тео.
Лицето му виждам всеки ден - над леглото ми стои едно много специално тефтерче.

Чета до късно и загасям лампата, защото очите ми се затварят. Не мога да заспя обаче от хилядите идеи. Въздъхвам, запалвам, протягам се. Взимам лист и молив.

love me, do

2008-02-05T15:34:00.000+02:00

цялата серия

Любовни ми бяха идеите и чак после се сетих, че Свети Валентин наближава. Още едно щастливо съвпадение - оставям се, защото тези неща ръководят живота ми по-добре от мен самата.

Е, готова съм.
Серията е based on a true story, ако някой разпознае себе си, хъхъхъ. Заглавието е намигване към Бийтълс.

Този път това не е guerilla art, а пълен комерс, хаха.
Сериозно - можете да ги намерите в бутика на Артишок.

ден първи

2008-02-02T15:25:00.000+02:00

Вчера Яна ми донесе подарък, опакован в хартия, червена от едната страна и златна - от другата. И три малки калинки. Ах, не знаех, че все още имам право да получавам подаръци за рождения си ден, хихихи! Вътре ме чакаше тази прекраасна чаша!
Ах, толкова е красива и изящна. Като чашите на английските лордове. :-)

И всичко просто се случва тъкмо навреме. Без да го търся.
Днес диетата започва и какъв по-добър подарък за двата литра чай, който ще пия всеки ден?

Щом има подарък за рожден ден, ще има и торти, казах и двете щастливо се запътихме към Вила Росиче. :-)

Вчера всичко беше последно - домашните торти, млякото с мед и канела, онова другото, вечерята с много видове сирена. Но точно в думата последно беше хубавото.
Това са приятни неща, разбира се, но идва нещо ново. Нещо, което още от сега обичам. Заради трудността му и това, че все още самата аз не го разбирам. Но се доверявам напълно. Оставям му се.

Вчера всичко се случваше, нали ви казах, имаше първи слънчев следобед в оранжевата стая, като за първи път от месеци е делничен ден и тримата сме свободни. Севи ме покани на йога вечерта. Толкова е хубаво да правиш нещо с някого, с когото няма нужда от думи.
От около седмица не мога да спя, защото раменете страшно ме болят. Пукат все едно ще се счупят. Много ми е страшно и понякога, когато седя по турски и чета, усещам болката с голямо б отвътре. Зад кожата и мускулите, вътре в ставите, там, докъдето обикновено нямам достъп.
Обаче снощи за първи път от дни спах нормално.
Когато се събудих, сърцето ми благодари на Севи. :-)

Любов и благодарност.
Но за това друг път, защото моят любим дон ме чака. :-)

"светът е за смелите", каза

2008-02-01T11:57:00.000+02:00

Харесва ми да съм малка и да не разбирам какво точно става, но то да става.

Двете в уютното и топличкото на Мара. Само двете. Тя блести и усещам как и аз блестя. Разказва ми и ме вдъхновява. Диетата (моля да не се чете като диета от списание), която утре започвам, е нещо огромно, каза ми. Аз го знаех, разбира се, но съвсем различно е от нейната уста.
Дава посока и увереност. Защото става и ти виждаш.

Не ме вълнуват вече думите. Харесва ми да чета и слушам неща, обаче това, което наистина означава нещо, са преживяванията.

Вчера се върнах, за да я целуна още веднъж. Толкова, толкова много я обичах. Минути след това той се обади. Усетих светлината по телефона.
Вървях към театъра и всъщност ме нямаше. Единственото, което можех да си мисля, е толкова, толкова любов!

анакин скайуокър

2008-01-30T12:06:00.000+02:00

По принцип е лесно да бъда впечатлена. Често се влюбвам в думички. Достатъчно е да употребиш цугтромбон или мрачини в обикновено изречение, да кажеш лоша работа, вместо да изпсуваш, да започнеш имейл с их, че си или да ми припомниш, че няма дим без огън.

Когато получа писмо с покана за гости от 3-месечно хъски, ставам и тръгвам. Е, може би закъснявам с около час, но все пак отивам. :-)

Изпускам хубавата светлина за снимки, но си прекарвам чудесно. Ръцете ми са в следи от остри зъбки, а лицето ми мирише на кученце. Той много ме целува. :-)

Толкова лудя този малкият, качва се на масата, тича из къщата, хапа ми ръкавите и накрая се умори и заспа. Тогава беше ред на нас - възрастните - да се отпуснем назад, да пийнем спокойно топъл шоколад, да почетем Яворов и да си поприказваме за това-онова.

Когато стана време да си тръгвам, се наведох и го целунах по муцунката. "Чао, Анакин", казах и той отвори очи както - предполагам - е отворила очи и Спящата красавица, когато принцът я е целунал. Погледна ме любовно, с кучетата винаги е толкова просто, протегна се и стана да ме изпрати. :-)

просто експериментирам

2008-01-28T14:48:00.000+02:00

Вместо да пиша днес на изпита по народопсихология, си поседях половин час и се отдадох на размисли относно бъдещите си творчески планове. (да не се чете буквално)

Е, обявявам го - аз ще експериментирам!

Кери Смит събуди интереса ми към тази дума преди месеци. Още тогава си я харесах, защото е безопасна. Пробваш и ако не стане (нали това е големият проблем?), спокоойно! - просто експериментирам.

Това, което правя в момента, е свързано с рисуването. Но предпочитам да мисля идеи, да ги развивам, преправям в главата си и едва когато стигна до нещо като краен вариант, да седна и да го нарисувам. Харесва ми да мисля, че това е по-високият начин.
Но в същото време осъзнавам, че това може да бъде голяма спънка за твореца у мен.

Всъщност искам да пренеса експериментирането в целия си живот.
Нищо не е толкова страшно всъщност и единствено навикът ме води на моменти. Днес, по време на изпита, си казах, че ще пробвам какво е да ходиш редовно на лекции. Ама истински редовно, не да си харесаш един-двама доценти/ асистенти/ професори и да посещаваш само тях.

В близко бъдеще ще ми се случи нещо, на което избирам да гледам като на експеримент. Всъщност много се вълнувам и преди няколко дни се чух да го наричам приключение.

Наскоро отидох на ирисодиагностика. Пичът ми снима очичките и ме прочете. Първото изречение беше "всичко идва от този огромен стрес". Не го прекъснах, защото не беше възпитано, но когато свърши, казах, че никак, ама никак не се чувствам стресирана. Той почти ми се изсмя и каза, че може би под стрес разбираме различни неща.

Проблемът беше в думата и едва днес може би разбрах какво имаше предвид той. Коренът на страх и стрес и треперя. Тялото ми трепери отвътре. Попивам си върховете на пръстите, краката ми се схващат в киното, дишам неплавно. Изпъвам гръб в търсене на правилната позиция и така жадуваното спокойствие.
Той видя всичко. Стрес и неправилна стойка, каза.

За първото ми предписа специално хранене и това е нещото, което наричам приключение. Защото още от сега виждам, че то ще ме промени повече, отколкото мога да си представя.

И така - експериментът ще трае два месеца. По време на протичането му са забранени: месо, яйца, млечни, бяло брашно, бяла захар, подсладители, сол, консерванти, маргарин, рафинирано олио, бульони, вегета, сухи супи, пържено, готвено в микровълнова, бял ориз, шоколад, какао, газирано, кафе, цигари, алкохол (за наркотици нищо не пише, хаха). Има една-две сложни системи с билки и кафяв ориз, но те не вярвам така да ме затруднят.

Не е страшното и в забранените храни. Просто животът ми със сигурност ще се завърти около намирането и приготвянето на храна и това е окей. Ще ме лиши от сегашните ми мисли и - вярвам - ще отвори място за нови.

Експеримент. Който обаче ще доведе до нещо. До опълчване срещу навика. До осъзнаване на всичко, което поглъщаш и тук нямам предвид храна. До стремеж към истинското.

съботен и слънчев

2008-01-27T01:48:00.000+02:00

оттук, моля

Нищо не съм подреждала като за снимка.
Кашлюк, нека го наричаме творчески безпорядък. :-)

детската градина

2008-01-25T16:32:00.000+02:00

Васко, тръгни към Невски, аз идвам до 20 минути. Ако срещнеш хубава французойка, кажи й "I'm waiting for Bistra as well"

Цялото щастие се вижда на тази снимка.

Няма го прекрасния следобед с Мари, която за първи път, откакто е в София, яде френски кроасан. Няма го слънцето. Нито милия Искър в магазина. Нито учудването ми, когато излязохме от това прекрасно топло местенце и аз видях, че навън още е зима. Нито прекрасната вечер у Васок после. Той е приготвил любимата ми възглавничка.

Севи си тръгва, а ние оставаме. Ще спим, обаче не още. Докосваме се и се гъделичкаме. "Васко, затвори очи", казвам. Ставам от леглото, пъхам възглавница под суичъра си и се правя на бременна.
Този смях трябва да се чуе.

Той запълва ежедневието ми.

905 и 907

2008-01-18T12:20:00.000+02:00

още снимки

Последните два дни бях любезно поканена да гледам защитата на проектите на студентите. Прекарах си чудесно, макар че беше доста уморително. Трудно ми е да задържа вниманието си толкова дълго, дори когато има какво да се види.

Както и да е, вчера отидох по-късно. Още когато влязох, си харесах една мацка. Беше облечена странно. Сякаш дрехите й казваха "аз си имам свой свят и нямам нужда от вашия". Когато излезе да си представя проекта, разбрах, че е французойка. Опитах да я снимам, но тя е от хората, които са по-бързи от апарата. Очи, които светят, не са дават лесно. Затова и дори не се опитвам да снимам най-прекрасните хора.

Мацката седна до мен. Разменихме няколко думи, почерпих я с шоколад и след малко тя се върна с мъничко листче, навито като свитък - номер, имейл, скайп и две крави, които играят шах. Засмях се - предлагаше ми да станем приятелки. :-)

Стана време асистентите да пишат оценки, затова помолиха всички да излязат от стаята. С Мари отидохме в друга стая и отворихме големия прозорец.
Йее, толкова беше хубава! Толкова бързо се сближихме, поканих я на театър (какъв късмет, че точно снощи даваха единствената пиеса без думи!) и се уговорихме после да идем някъде.

Дойде малко след 7pm запъхтяна. Отишли с другите франсета в някакъв ресторант. Четири чаши вино и няколко ракии по-късно, тя се сетила, че имаме уговорка и бързо дотичала. Беше толкова сладка и леко неориентирана. Много се смях, когато после ми каза, че заспала на пиесата.
(Който е гледал Ритъм или 360, ще разбере защо се учудвам :-))

Заведох я в Toba&Co. Беше толкова лудо. Плезех се и се докосвах с една непозната сладурана, говорехме за толкова забавни неща - на кой какво му се случва и бяхме толкова, толкова близки.
На места не се разбираме и се налага да повтаряме или търсим синоними (защото аз говоря твърде бързо, а тя твърде... по френски :-)), но общуването ни директно мина отвъд езика.

Каза, че тя също си ме харесала със самото ми влизане. Била съм непринудена, съблякла съм се и съм седнала върху чина най-отпред. Извадила съм апарат, бутилчица на цветенца и очила, за да виждам чертежите. Харесало й колко широко се усмихвам. А когато видяла шоколада, вече била моя. :-)

Харесва ми, когато нещата се случват, защото очите на хората са отворени. И когато един иска пица, а друг - не и нещата се случват.
Всъщност те винаги се случват с цялата простота на тази думичка. Опитвам се да сведа очакванията и - съответно - съпротивлението до минимум.

Амаа... (размахвам пръст) трябва да се караме, когато първо ни носят десерта!
Но не на всяка цена, защото може да развалим нечие хубаво преживяване.
Любовта е ключът, това е.

450 мл любов

2008-01-15T15:30:00.001+02:00

Miami Metro Zoo, юли 2007

Колко е хубаво, че в София все още има места, където снегът си остава бял. Малки тихи пътечки, по които почти никой не минава. Това си мислех вчера, докато вървях зад Двореца. Слушах Ballad of Broken Seas и тихичко се кисках, защото никой не знаеше какво крия под ръкава си.

Моята масичка (вървях към Toba&Co, нали се сетихте :-)) беше свободна. Съблякох се и останах по тениска. Нямаше много хора, но ми се стори, че всички погледнаха към превръзката ми.

У мен има толкова много любов и ми става вълнуващо, като си помисля, че 450 мл от моята любов, от най-моята същност, ще отидат при някого и ще станат част от него.

Лелките в трансфузията бяха толкова мили. Благодариха ми така, все едно дарявам кръв за техните деца.
Аз също бях мила - разказах история за кръводаряването в Щатите, докато ми мереха кръвното; сипах водичка на една притеснена жена; лежах тихичко и се усмихвах.

Два часа в Toba&Co.
Гледах снега и писах в новото тефтерче. Сякаш подреждах живота си. Толкова много случки, идеи, мисли, прозрения, които не са били извадени. Прекарах чудесно.
(малко като Оскар Уайлд и четенето във влака, хаха :-))

избирам все същото

2008-01-14T13:03:00.000+02:00

Манхатън, юли 2007
по-голям размер

Скачам с двата крака върху леглото на Светли. Много ми е щастливо.

Вчера получих подарък като от буквар - огромна златна кутия, която трябваше да нося с две ръце. На гърба ми - най-милата и хубава раница с цветенца (подарък от мама), а самата тя е пълна с подаръци, които ме карат хитро да се плезя. :-)

И е толкова чудесно, че работя в театър. Това е най-прекрасната работа, която мога да си представя. Освен че гледам пиеси, освен че имам тоолкова хубави колеги, освен че виждам актьорите и наблюдавам зрителите, имам възможност и да си играя с тях. :-)
(Само че вчера Емо разколеба смелите ми планове и внесе малко здрав разум, въздъх :-))
Малко след 10pm Севдарина обърна света, като ме покани на гости у Васок, където е толкова хубаво и любовно. Севи ни донесе бонбоните на своето детство. Затваряме очи и онемяваме, защото мълчанието има тоолкова хубав вкус. С опаковката си правя мустаци. Васко се включва в играта - прави маска като на лекарите. Правя си обица. Шнолка. Цигара. Лула. Прави топче и го слага в носа си. Избухваме в смях и се предавам. Едва ли мога да измисля нещо по-идиотско (просташко, помислих си тогава :-)).

Гледах ги вчера как мислят думички за скрабъла и видях около нас сърчица като в комикс.
Изяснихме с Васок едно недоразумение около моя подарък. С хубаво се разбрахме, смяхме се и се докосвахме приятелски. Аз всъщност още тогава видях и двете страни. Никой не е виновен. Просто светът прави така, че да те кара да вярваш, че ако имаш неща, ще бъдеш по-щастлив.
Че ако имаш - какъвто е случая - боички, пастели, пластилин, моливи, тънкописи, маркери, четки и лепила, това ще те направи по-добър artist. Нищо подобно. За хубавите идеи, когато дойдат при теб, или ти се настроиш за тях (според Линч), с една дума - когато се случат, нямаш нужда от нищо повече от лист и химикалка за 30 стотинки.

Стана късно и започнахме така много да се прозяваме. "Ех, ако можех просто да се телепортирам от това легнало положение до моето легло", казах. И в този момент видях, че няма какво да го бавя. Набутах всичко в раницата, взех си плейъра, обух си кецовете без да ги завързвам, извадих ключовете, за да не се бавя пред входа и излязох с якето в ръце. От момента, в който го реших, до момента, в който се завих до носа в собственото си легло, минаха не повече от четири минути.

Въздъх, не виждам какво му е лошото на щастливия живот. Не мога да бягам от него, защото е тоолкова приятен. :-) В момента даже ми е много продуктивен, защото правя неща, осъществявам идеите си, а това сякаш отваря пространство за още повече.

избирам

2008-01-11T10:14:00.000+02:00

It's the first step in the Buddhist practice of creating peace in the midst of conflict. Stop, take those deep breaths, look at the other with compassion and love and see the hurt and pain that sits behind their hurtfulness, choose not to take it personally yourself and JUST like that you have broken one cycle of violence.

Натъжих се и си отдъхнах.

Тежеше ми вниманието. Много ме потискаше този въпрос, трябваше да го извадя от себе си. Но осъзнах, че това беше погрешен начин. Колко, колко егоистично. Защото със сигурност - съдя по писма и коментари - всеки, който поне веднъж ме е разпознал, се е почувствал зле. Облачно беше думата, която така много ме натъжи.

Не ме е срам да си танцувам сама на улицата, да се плезя на непознати, да се смея много, много силно и се дразня, когато всички се обръщат (какво ме зяпат?!).
Откъде тогава изскача това желание да поддържам някакъв медиен образ?
Това е, което ме тревожи.

Не искам да се забърквам с всичко това. Да срещам някого, който нагло да ме оглежда, и аз какво да си мисля? - "оф, панталоните ми са изцапани с жълти пастели". Да се взимам насериозно. Не искам.

И не знам защо намесих блогосферата, след като тия световни борби така малко ме вълнуват. Ние - истинските vs. те - с рекламите. Всеки е свободен да прави каквото си иска и това не само думи.

Предполагам, че може да се каже, че живея в мой си свят. Където лошото е просто там някъде, понякога ми се случва, но аз не се описвам с него.
Осъзнах, че избирам да живея в едно такова весело безгрижие, което е толкова приятно, обаче не води до никъде. Абсолютен застой е, видях го.

Всъщност вчера имах рожден ден.
Изправих се пред торта (която даже не беше истинска, хихихи) с много свещи. Блокирах, уплаших се и не можах да си намисля желание, за да ги духна.
Нищо не исках, можех само да благодаря.

А денят беше прекрасен. Цялата любов се случи в един ден. Много благодаря на всички, които ми се обадиха, които писаха, които ме срещнаха, изненадаха, които избягаха от работа или обърнаха света, за да бъдат с мен.

Много благодаря. И духнах свещите.

a big popularity contest

2008-01-08T14:01:00.000+02:00

За една корона ми се смее човек с вече сигурно скъсана от носене шапка.

Дълго време отказвах да мисля за това. Смеех се невярващо, когато научавах, че групи хора говорят за мен, че чертаят бъдещето ми, че се съмняват дали съм истинска.
Но когато в пощата си намирам повече писма от непознати, отколкото от приятели; когато не мога да отида никъде - премиера, парти или работа - без някой да ме изненада с едно здрасти, Бистра; когато имам знанието, че не бива да пиша за някои неща/ хора; когато непознати спират Севи и Васко, за да им кажат аз те знам тебе, е време да го призная пред себе си - аз съм публична личност.

И в един момент това много ми дотежа.
Не искам да оправдавам нечии очаквания; не искам да се държа сковано, защото се старая да бъда нормална; не искам непознати да ми казват здрасти и после да ме слушат как се пазаря със сервитьора да ми направят картофи без месо; не искам да се чудя дали човекът отсреща ми се усмихва, защото съм му симпатична, или зад тази усмивка се крие едно знам-те-аз-коя-си.

И понеже няма нищо случайно и това е факт, искам да се оправя с тази работа. Просто постоянно изскачат знаци, които ме карат да мисля в тази посока (включително днешната лекция на Георги Лозанов).

В събота се видях с Ива, пихме кафе в Olive's и в седем без нещо тя отиде на театър с уговорката да мина да я взема към осем и половина. Остави ме с новия Капитал Light, за чиято нова визия, концепция, etc разбрах и - като стар читател - исках да видя за какво става въпрос.

Предполагам, че за този брой ще се говори, защото темата беше блоговете.
Седях сама, четях и се ядосвах.

Статията Блог дал, блог взел според мен е слаба, но това не е толкова страшно. Ядоса ме подзаглавието - Блогърите на България: между "мило дневниче" и опитите да промениш света. Ядоса ме промотирането на модерните блогове като добрите, все едно това е моделът, който трябва да се следва. Все едно, че изобщо има модел. Ядоса ме лицемерието на тези, които обличат дрехите "антиглобална мода" (чудесен израз, който нямаше как да не открадна). Ядоса ме това, че толкова години вече едни и същи хора пиша за всичко и навсякъде, като междувременно пробутват приятелите си и ги правят популярни.

Не виждам какво му е лошото на това един блог да бъде искрен. Ама истински искрен. Толкова искрен, че да се съмняваш дали това не е някакъв трик.
И как можеш да промениш света, ако не си истински. Ако не си този, който прави нещата, защото вярва в тях.

Блогът като медиа се прецаква в световен мащаб. Намесват се google с рекламките, всъщност навсякъде има твърде много бизнес. Спомням си какво стана, когато dooce сложи банери преди няколко години.
По-лошото е, че самото знаене колко хора те четат (и аз имам google analytics, хаха) променя нещо. Егото започва да те боцка.

И всичко това се превръща в една безсмислена надпревара за максимален брой читатели. Но това са просто блогове, които следиш. Дали заради някой добър линк от време на време, или просто по навик. Вижте блогосферата и ще разберете за какво говоря.

Има един друг начин - когато се събуваш бос, четеш бавно и по няколко пъти. Защото онзи отсреща казва нещо, което си струва да чуеш. Нещо, което те променя всеки ден.

Знаете вероятно колко много обичам Кери Смит. Преди известно време тя написа прекрасен текст, който по определен начин повлия и на това, което пиша в момента.

В Америка е различно, София е твърде малка. (И защо само София? - когато бях в Ню Йорк, се запознах с най-добрия приятел на Радо. Единственият българин, с когото се видях. Два часа преди срещата ни негова приятелка - съвсем, ама съвсем случайно - му беше пуснала линк към блога ми и той вече знаеше коя съм.)

Същия ден, когато взех Ива от театъра, се запознах с един пич, който каза да не крия в ъгъла, защото знае коя съм. Разказа ми нещо, което аз не бих споделила с непознат. И тъкмо когато вече бях влязла в неговия живот, когато ми стана близък, той каза нещо като "нали е сигурно, че това ще си остане между нас?". Това може би щеше да ме обиди или разсмее, ако в този момент не бях осъзнала, че това, което ми се случва, е по-голямо, отколкото някога съм си представяла.

say hello

2008-01-03T23:40:00.000+02:00

Понякога нещата са толкова прости. В тази жилетка очевидно живее някой.

двери (само ти ще разбереш)

2008-01-02T21:16:00.000+02:00

Снощи снегът валеше.

Облякох се безумно - кецове, къси чорапки и панталони, от които глезените ми се подават.
С Васок се срещнахме случайно до кофите. Трябваше да мина да го взема, обаче на него му беше писнало да ме чака и директно излязъл навън.

Мммм, колко бяло беше! Снегът хрупкаше под краката ни. Гушкахме се в пуловерите и шалчетата си. Вървяхме още малко, още малко, лайт-мотивът беше я дай запалка, нямаше коли, нито хора. (Нито таксита, което леко помрачи идилията.)

Отидохме до Македония първо.
А после имаше снежна разходкаа. Бавно като в приказка (нали се сещате, че Хензел и Гретел никак не са бързали, като са разглеждали Бабаягината къщичка :-)). Държахме се за ръце и аз лично забравих, че ми е студено.

Качихме се горе пред Телефонната палата. Беше като в облак. (Обичам когато се возя в самолет, да съм до прозореца, да гледам разсеяно и да си мисля какво би било, ако можех да повървя върху тези прекрасни пухкави облаци. Предполагам, че точно това, което беше снощи.) Тичахме и се пързаляхме, оставяхме идиотски стъпки и се смеехме.

Внезапно си припомних нещо от детството си - как зимите прекарвах часове на балкона, просто гледайки снега. Тогава зимите бяха други, но усещането е същото - изведнъж всичко става като в сфера. Гледаш, влизаш и не можеш да повярваш.

Това беше друг град. В него бих искала да живея.
Срещахме хора и аз казвах "Виж, Васко - деца!" Малки групички от 3-4-5 души се смееха и се пързаляха, замеряха се със снежни топки или бягаха, за да не ги уцелят.
Пред Бай Генчо на Дондуков срещнахме и голяма група италианци, които тъкмо излизаха и очевидно бяха подпийнали, защото много се смееха и правеха обратно броене.

Когато накрая стигнахме Toba&Co, ни видях отстрани. Всички бяха обърнали просташко глави към нас и нагло ни зяпаха - как бавно се събличаме и си оставяме якетата на дървената закачалка до вратата, как махам снега от косата си и правя малки топчици, как загрижено разглеждам яркочервените си глезени.
Пихме от хубавите горещи шоколади и се подигравахме на мъжа, който излезе до тоалетната и не стига че си облече якето, ами нахлупи и качулката.

Беше топличко и зимно, а музиката беше необичайно тиха. Имаше толкова хора, колкото има, когато обичам да ходя там - през седмицата и в ранния следобед, когато Toba&Co не е модерното място, където селяците си показват айфоните, а тихото място зад Двореца, където можеш спокойно да четеш/ пишеш/ мислиш.

Васко изчака с мен такси и се запъти към срещата, за която закъсня с три часа. Аз слязох пред денонощния и влязох да купя нещо. Казах честита нова година на пича на касата. Стори ли ми се? Или наистина имаше нещо? Той се пошегува с мен, аз се засмях. Не, наистина ли вече започна ново броене?

животът с васок

2007-12-30T18:39:00.001+02:00

Дните си сливат в едно безкрайно шеговито и уютно пространство. Чудесно е, че е Коледа. Чудесно е, че не ходя на работа. И най-чудесно е, че и Васок не ходи в редакцията. Имаме толкова мили семейни дни. :-)

Толкова бяхме приказни двамата в Пасторанта онзи ден. Мястото те превръща в кукла, честно. Влюбващи са малките им чашчици с вода и домашните соленки, които ти носят без да си поръчвал. Стъклените буркани с дървени щипки. Широките аристократични дървени маси. Милите свещничета. Опаковъчната хартия и ножиците, закачени в хартиено пликче на столчето до вратата. Закачалките с прекрасни дрешки. Металният съд, откъдето сам си взимаш прибори. Високата черна бутилка със зехтин. Тихата нежна музичка. Топлината. Старинните полюлеи. Завеските на стъклото откъм улицата. Менюто, защипано с дървена щипка. Книжките в тоалетната.

После - пак двамата - в Кафе дел Мар. Аз се зачитам в книжката, а той есемеси яко. Не си говорим, но се докосваме с колене. После се смеем. Ама много, много се смеем. С голямото хахаха, както обичам да го наричам. Сервитьорката и барманката се споглеждат. Носят ни сметката. А ние се смеем още по-силно. Плащаме, но не ставаме.

Минахме през Петте да вземем Жоро, в когото все повече се влюбвам. Прекрасен е, толкова мил и интересен. Научавам, че е завършил философия преди няколко години. "Ама как така, аз си мислех, че си колкото нас!"
Смее се като Били и Паша и сякаш казва "ее, много мило, но аз никога вече няма да бъда на двайсет" и усещам някаква носталгия.
Но както и да е - в таксито си говорим за пиар и реклама. Давам му идеи за проекта, който трябва да пише.

Качваме се у Васок, тъкмо палим жълтите лампички и Севи идва. Васко отива да я посрещне и с Жоро чуваме най-хубавите искрени смеховее. :-) Не знаехме какво става там, но усещахме колко е хубаво и любовно.

Към 4am си отивам и тук вече дните тотално се сливат. Tази сутрин извиках "Васко, да не искаш да кажеш, че вече е утре?!"

Защото вчера отново бяхме заедно.
Аз бях в една приказка през деня, довърших, написах текста и излязохме след 12 вечерта може би. Отидохме на пазар, после имаше вечеря на свещи, бавно и протяжно. За първи път от много време - скрабъл и смях с речника. Забравили сме да смятаме и това ни затруднява играта. След десетина секунди мислене 6+8 се превръща в 7+7 (според мене) и 10+4 (според Васко). После четене, чертежи, ах, толкова семейно, аз даже бях с домашни дрехи. Котетата минават и ни настъпват. И двамата си лежим и всеки си мисли нещо, пише, чете или измисля, намигаме си от време на време, смеем се и се обичаме.
Ах, толкова хубав смях има тези дни, най-веселите и добронамерени шеги.

Не можем да повярваме, когато става 6am. Предлагам скоро да гасим лампите. Лягам си без да си мия зъбите и лееко заспивам. Потъвам във възглавницата сякаш и се оставям. Васко е легнал по-късно, но се е събудил преди мене.

Ставаме след 3pm и гледаме небето. Пластове облаци и нищо не се вижда. Мъглата е прегърнала света. И някак прави всичко това уютно. Голите клони леко се полюшват и е черно и зимно. Чай и препечени филийки, няма по-вкусна закуска. Очите ни светят, вече не сме сънени. Очите ни обичат света и са широко отворени за него.

-очите ми светят дяволито-

2007-12-27T15:39:00.000+02:00

малка галерия

В един от пакетите под елхата - ми точно пакет си беше, как да нарека кафявия дебел картон от amazon? - открих The Guerilla Art Kit. За книгата разказах подробно тук.
(И малка вметка - ако се интересувате от книги, хвърляйте по едно око на блога на курса, щото напоследък пописвам там.)

Та Кери е магьосница. Забавна провокаторка. През цялото време, докато четях, тя ме боцкаше тук и там, гъделичкаше ме, разсмиваше ме и караше очите ми да блестят дяволито. :-)

Книгата е чудесна и има идеална цел - дава идеи, защото се стреми да те събуди, да те развихри, за да създадеш магия.

Светли добре ми се посмя, като разгледа нещата, много било детско. Смях се с него и аз (хубавия смях се предава обикновено :-)).
Но аз наистина вярвам в това. В малките детайли, които може би ще забележиш след месец, но ще те разплачат от радост (намиг!).

Снощи бяхме на гости у Васок. Съвсем случайно той извади отнякъде един лист.
Преди години прочетох ето този постинг на Андреа Superhero. Той толкова много ме впечатли, че го преведох специално за Васко и му го подарих.
Беше прекрасно да го прочета две години по-късно. Осъзнах колко много съм се променила.

А напоследък много правя такива неща - събуждам зимния град с жълти слънца или оставям тайни бележки по колите. Откакто Кери ме погъделичка, тоест от Коледа насам, нощем вилнея с ножица и хартия.
И сега до мен има много неща по пет. Някои са еднакви, други са вариации на тема.

Защото е прекрасно да получиш. Мистериозна бележка с покана от човека, от когото най-малко на света си очаквал подобно нещо. Бележка с целувки, залепена на хладилника. Шоколадово яйце в обувките си сутрин. Книга с панделка в чантата. Мила бележка до леглото на този, който е заспал преди теб.

Но още по-прекрасно е да дадеш.

весела коледа

2007-12-25T15:29:00.000+02:00

От години сутринта на Коледа е една и съща. Всички спят до късно, но все пак стават преди мене. Пият кафе и един по един идват да ме будят. Светли е най-настойчив и в крайна сметка успява да ме изкара от леглото преди 2pm.

Тази година елхата беше малка, а пакетите - големи.
Надявам се и при вас да е било така. :-)

бистра от сутрин до вечер

2007-12-22T22:48:00.000+02:00

Когато успея да стана рано, обикновено ми се случва вълшебен ден. В тази връзка искам да благодаря на всички приятели, майки, учители, асистенти, актьори и работодатели за това, че понякога ме принуждават да го правя. :-)

Вчера се успах само с един час и някак успях да стигна до УАСГ с дузина донъти в ръка съвсем навреме. Посрещна ме един блестяящ човек, хихихи, качи ме в кабинета си горе, където има балкон с умрели прилепи и откъдето се вижда целия Долен Лозенец.
И изведнъж светът става много голям, даже не мога да го видя, въртя се на стола и се смея. И се възхищавам.

В 2pm се оказах на Любен Каравелов с Програма в ръка и четири часа до премиерата на Г.Г. И тогава го видях - моя филм! 2.30pm в ЕБКЦ, La Mala Educación на Алмодовар.
Не знам как, наистина не знам, но успях да стигна пеша за двайсет минути и даже имах време да пишкам. Оказа се нещо като частна прожекция, защото бях съвсем самичка в салона. Всъщност в салона нямаше никого, защото аз бях във филма.
Давам му десетка и отказвам да се чудя как така съм допуснала да се случи да не го гледам досега. Алмодовар в най-добрата си форма - травестити, семейни отношения, насилие, история в историята, призраци от миналото, наркотици - определено най-хубавият му холивудски филм (тия от 80те не ги броя). Силно препоръчвам в случай, че сте пропуснали. :-)

Излизам от киното и преглеждам пропуснатите си обаждания. Оказва се, че Васок и Цецко-Пецко са съвсем наблизо. Вървим едни към други и накрая се крием зад един стълб. Беше лудо, в страхотно балонче влязохме с Васко. Цецко беше само фон и нещо, на което да се смеем. Толкова бяхме някъде, че никой не си спомняше как от Борис сме стигнали Ангел Кънчев.
Заведох ги в старата баничарница, за която писах наскоро, и всички доволно облизахме пръсти.

Обратно на Попа, където вчера беше най-ужасното място, което мога да си представя (не мога да разкажа, ако не сте били там вчера, няма да разберете). Чакам Ирен и слушам Vertigo.

Посетихме с нея премиерата на Коледните истории, Г.Г. ме помнеше и каза здрасти. За съжаление не беше много интересно. Георги Лозанов издаде края на всички истории (две от четирите вече са публикувани, пфу!), започна три абзаца подред с разбира се и общо взето успя да ни отегчи.
Иначе беше мило - имаше меденки и греяно вино с карамфил и канела.
Не останахме за тях обаче.

Случайно се озовахме на една много специална премиера, за която не знаех. Седях на масата и се червях, правех физиономии и общо взето много се притеснявах, докато не хапнах малко рататуй и коледна супа и не разбрах, че всичко просто е. Нещо ме доведе там - вярно, далеч по-прозаичен повод, но все пак.

После у Васок имаше подаръци, деликатни жълти лампички, истории от един ашрам, малки бонбони Линд в метална кутийка, истински компот от череши и един нов прекрасен човек. :-)

трохички

2007-12-17T22:21:00.000+02:00

Тия дни имаше домашен компот от малини, караоке и писане и четене на дъълги писма.

Днес не ми се получи киното в НАТФИЗ. Пускаха курсови работи, които не ставаха за гледане, затова бързичко си тръгнах.
Бях гладна и си избрах баничарницата на Ангел Кънчев и Гладстон. Не знам как се сетих за това място.

Стоях права до прозореца, докато ядях най-вкусната софийска баничка на света. Гледах разсеяно кръстовището. Случи ми се някакво връщане във времето. Спомних си една зима - бях трети клас и ходех на курсове в СМГ, когато веднъж Светли ме взе. Вървяхме по Славейков, свихме по Гладстон и влязохме в една топла дървена прекрасно ухаеща баничарница. Стана ми толкова мило - мястото почти не се е променило.

Имах малко пари и реших, че днес е денят да си купя дрешки. (Това е нещо, което отлагам от месеци.) Влязох в моето любимо магазинче и просто се разходих. Там музичката винаги е нежна, мирише на свещи и продавачките говорят тихо.
Имах огромен успех в шопинга, няма как да не споделя. :-) Купих си толкова прекрасни момичешки дрешки. :-) И така ми се докара хубавото ми червено колелце. Прииска ми се да си полежа на слънчице край езерото с лилиите.
Пуснах си Mazzy Star и замечтано се запътих към факултета.

Доста се бях объркала, защото не очаквах да стана свидетел на това, което се случи. Не че беше лошо, даже в една част от времето искрено се забавлявах.
Карбовски, Калин Терзийски, Стефан Иванов и Тома Марков.
Нещо като четене. Претъпкана зала и яко простотии.
Добре, че болните си останаха вкъщи. Нямаше да им хареса.

сутрин

2007-12-15T01:15:00.000+02:00

Вчера Ирен излезе с невероятното предложение за среща петък сутрин. Беше толкова екзотично, че веднага се съгласих.

Заспах към 6am, макар че заспах е доста далеч от това, което ми се случи.

Както и да е, събудих се страшно бодра. Навън имаше сняг.
Изкъпах се спокойно, даже имах време за интернет и безцелно мотаене из къщи боса.

В крайна сметка тя закъсня с един час, но аз не забелязах. Седях си на беличко и топличко, разглеждах снимките от изложбата Америка през 60те, пишех си в тефтерчето и тихичко се смеех.

Благодаря ти, Ирен! :-)

зимни дни

2007-12-13T20:39:00.000+02:00

Някои дни започват специално.
С естествено събуждане, без да те е яд, че си се успал за толкова-важното-нещо.

Днес със Светли станахме към 12. Беше толкова мила семейна сутрин. Аз ям грейпфрут права до мивката, той седи на масата, дори няма нужда си прави кафе. Сънени сме и сме боси. Обсъждаме коледните подаръци. Къпем се един след друг и той ме кара до факултета.

Влязох в поредния ден от медийния панаир, седнах тихо на стол до стената и само няколко минути след мен влезе и Елица. Махнах й радостно да дойде при мен и някак видях прекрасния ден, който ще имаме заедно.

Послушахме малко от семинара и на почивката предложих да отскочим до галерията за чуждестранно изкуство. Вчера не успях да видя изложбата за Америка през 60те, а мислех, че събота е последният ден.
(Преди минути обаче видях, че я удължават до средата на януари, препоръчвам!)

Беше тясно и имаше много хора, все млади и модерни. Аз също разгледах, но не се бутах много - долу се продаваха албуми с всички снимки плюс текстовете към тях. Чудесно издание, много се зарадвах, че са го направили. Редно е да има, винаги е редно да има.

Вместо това наблегнах на другата изложба горе - някакви архитектурни проекти с макети с мънички човечета и всичко останало.
В началото разгледах небрежно - прииска ми се някой архитект да ме разведе и да ми разкаже. После прочетох името Норман Фостър, което за голямо съжаление, и мое, и твое, не ми говореше нищо. Чак когато видях, че пичът вчера е бил в УАСГ, се засмях и преживях едно голямо аха! - как се връзват нещата, не е истина просто.
Стана ми мило и вече заразглеждах с много по-голям ентусиазъм - снимките, скиците, макетите и адски се забавлявах. :-)

После с Елица се върнахме във факултета, за да свършим една тайна работа. (Хихихи, аз отново се вихря. :-)) Нямаше вече време да влизаме в медийния панаир, затова я заведох в индийския на 11 август, където ядохме, пихме и се веселихме.

Изпратих я до Руската църква, където тя имаше среща с брат си, а аз пресякох неправилно и влязох в Онда.

Ах, толкова са хубави тия дни, че днес бях с къси ръкави под якето. :-)
Уж зимни, а топли отвътре. Тихи, спокойни и бавни.

Вчера, след като се видях с Тиодора, отидох в Дънкин Донътс, поседях си, почетох за Ван Гог и истински се наслаждавах на това да бъда сама.
После направих едно вечерно кино. Гледах Легенда за пианиста и тотално влязох във филма. Бях се завила с якето си и ме нямаше. Прекрасно, прекрасно. :-)

Излязох и ми беше тихо. Изядох една мандарина и видях, че имам няколко пропуснати обаждания, но не ми се говореше. Обикновено след кино не ми се говори.
След малко чантата ми отново завибрира, реших да вдигна все пак.
Няколко обаждания по-късно успях да случа една среща, която замислям отдавна. И беше добре, много добре даже. :-)

втори медиен панаир

2007-12-11T22:00:00.000+02:00

Ей, срамота! Уча в най-добрия факултет, а чак днес разбирам, че тази седмица има медиен панаир.

Отидох почти случайно, влязох закъсняла и заварих претъпкана зала. На масите отпред се смееха Георги Лозанов, Ники Кънчев, Кристина Патрашкова и Дим Дуков. Течеше дискусия за риалити форматът.

Стоях права през цялото време, но ми беше толкова интересно, че това нямаше значение.
Смеех се тихичко на умните шеги, а на места цялата зала избухваше в смях.
Беше хубаво, защото наистина се получи това, което би трябвало - разговор.

Хареса ми толкова много, че останах целия ден.

Сега нямам време да пиша, затова само накратко - програмата продължи с дискусия за разследващата журналистика, представяне на Пари, dnes.bg и Его.

Много, много интересно. Утре пак. :-)

качих малко снимки, помагайте с имената на героите. :-)

virgin са сладури

2007-12-11T01:34:00.000+02:00

панаир звучи весело и пъстро

2007-12-10T14:20:00.000+02:00

по-голям размер

Панаирът на книгата свърши вчера.

Бях на същия щанд, на който и пролетта, но този път ми хареса много повече. Нито веднъж не ми стана тегаво и скучно.
Толкова е хубаво, като някакви хора минават. И ме разхождат по етажите или навън (при това без яке! :-)), разказват ми за електронните книги, носят ми локумки, списания или просто идват при мен.

Влюбих се в прекрасните швейцарски книжки, които не се продават; в изложбата на снимки на Стара София, които разгледах два пъти в рамките на един час; в илюстрациите на Животни без зоопарк на Джани Родари, която ще излезе до дни; в мацката от информацията, която каза "оо, не съм чула, че Джани Родари ще идва!"; в голямата книга за Фрида Кало.

Вчера видях двама души, които не мога да нарека приятели, но които много обичам. Така им се зарадвах. Но не ги дръпнах за якетата, не им махнах, не им се усмихнах.
Не знам, стори ми се, че така трябва да бъде.