Disarm you with a smile.

Здравей, мило езеро!

Къде са ти лилиите? Малко си голо без тях...

Нали виждаш - вече е пролет, а аз няма да спя до 4pm всеки ден - ще започна да правя боси разходки, ще карам колело, ще закусвам на розовото одеялце, ще чета книжки и ще размишлявам на слънце, ще поискам да се попека и край теб.

А на теб кога ще ти се появят лилиите? Кой ти ги взе?

Аз няма само в Южния парк да се разхождам и да гледам хубавите кучета, обещавам. И при теб ще идвам, само да си вземеш лилиите обратно. И да кажеш да ти изчистят боклуците, чуваш ли?

Аз също ще изчистя - вкъщи в Лозенец прозорците съм обещала, а вкъщи в Надежда - охо, ще залепя призивни бележки с пастели и на другите входове, повече хора да се съберем, защото поредната криза с боклука довя много боклуци по тревата пред блока.

И трябва малко да се почисти, не само вътре в нас, а и около нас. Така е всяка пролет и вместо да се затваряме на топло в себе си , време е да излезем - да се посблъскаме със света, да ни повее вятъра, да ни понамокри дъжда. И да станем пак откриватели на света!

Така че ще се видим!


ПП: А ти ще си вземеш лилиите обратно, нали?

Колко, колко странно е да се подиграваш на дума, която преди чистосърдечно си употребявал, на която си вярвал безрезервно. Дума, която за теб е значела, но вече не. В един много конкретен случай, когато мисля за приятел, вече ме напушва тъжен смях.

На един покрив се качихме, но 19-те етажа не ни стигнаха, за да се издигнем над себе си. Нямаше и как да говорим големи мъдри неща, когато сме участници в нещото. Оплетени бяхме и всичко, още преди да бъде изречено, се превръщаше в обвинения, а не в абстрактни идеи, които да послужат за собствени размисли, за опомняне и промяна. Защото от такава - всички знаем - има нужда. Как да пишеш съчинения, като не знаеш азбуката?

Преди непрекъснато сънувах как живот след живот той ме преследва и иска да ме убие; една непрестанна и страшна игра на котка и мишка. Това ужасно ме напрягаше и измъчваше. Събуждах се разтреперана. Споделих веднъж на Асен и той се засмя: "Абе що не го убиеш ти?"
Скоро след това наистина го направих. Не беше нито случайно, нито нарочно. Държах един пистолет. Ръката ми беше твърде малка, за да го хвана добре и да сложа пръст на спусъка. Обаче някак го гръмнах в корема. Той ококори ей такива очи и погледна изумено локвата кръв под себе си. Не вярваше, че ще го направя. Не вярвах и аз. После обаче - за всеки случай - го застрелях още веднъж в гърба.

Това, разбира се, беше просто сън, но оттогава - вече месец - не съм го сънувала. Наскоро също така избрах законния начин да го убия - просто го изключих. Не мога да го изтрия, всичко вече се е случило и двамата ще си носим последствията. Осъзнах обаче онзи път на покрива, че просто няма какво да прави той в живота ми; че не искам и аз да бъда част от неговия с всички ужасни неща, които му предстоят.

Не знам на колко хора им се случва този сценарий - да изтрият най-добрия си приятел от телефона, фейсбука и главата си. Задълго, да не казвам завинаги.
Трябва нещо много драматично да се случи, за да няма място за прошка. И по-лошо - прошката да бъде просто безсмислена. Стават и такива неща. Това че прощаваш, не поправя нищо.

Колебаех се, разбира се. Трудно беше да избера по-малкото зло; трудно беше да отговоря на измъчващите ме въпроси дали и как. А може би най-полезно е нещата просто да се случват - не да стоим на пауза, а да действаме, действаме, действаме, независимо, че постоянно правим грешки. (А дали са статични грешки, а не част от процес зависи също от това как ги мислим нещата.)

Така че - страшно няма. Искам процес!
Казвам сбогом и съм готова за всички последици.

за да ме виждаш по-добре

Понякога съм ужасно глупава (или само ужасна). Въздъх, така си е. И това изпъква още по-силно, когато се сравнявам с друг, много по-добър от мен. Предполагам, че е нормално - все да гледаш нагоре, да се учиш от хората около теб, да търсиш начини да подобриш себе си, дрън-дрън. Обаче понякога е доста болезнено.

С моя мил музикант сме заедно вече почти година, познаваме се много добре, но често има моменти, когато наистина, ама наистина не мога да повярвам, че той съществува! Наричам го моята малка измислица. Той се смее, смея се и аз, но наистина го мисля - "Престани да се преструваш на истински!", повишавам тон малко ядосано. (Това също намира за смешно.)

И не става дума за това, че сме създадени един за друг и той е принцът от приказките и така нататък. Той не прилича на истински сам по себе си. Честно, възхитителен е - как може винаги да постъпва и мисли правилно? Не правилно, ако той е центърът на света, а правилно, ако светът е едно цяло. Той се грижи всичко да си е на мястото, никой да не се чувства зле, нещата да следват естествения си ход, да няма насилие в отношенията, а да има мир (ама истински).

И най-възхитителното е, че това не са някакви външно наложени правила или нещо подобно; той не е чел духовни писания, не се е прекроявал хиляди пъти само и само за да влезе в описание, което никой не знае дали всъщност разбираме правилно.
Той просто си е такъв.

Прилича на същество, слязло от някъде да види какво правим и дали може да помогне с нещо. Но не с активно помагане, защото то май не работи и в един момент става ужасно досадно. Не, съвсем безшумно прави всичко тази мила измислица. Без да ми показва, ми показва света такъв, какъвто трябва да бъде.

На мен все още често ми се налага да слагам онази шапка от снимката горе. Направих я една вечер за оправдание и извинение. Оттогава, когато съм ужасно глупава (или само ужасна), я слагам, гушкам се в него и обещавам, че и аз ще порастна.