четвъртък, октомври 30, 2008 

да се продаваш или да не се продаваш


Self-Portrait, Les Miserables, хубава е историята на картината

Никога не съм била голям фен на Гоген. Интересувала съм се от него само доколкото Ван Гог безкрайно му се възхищава.

Преди около седмица ужасно закъснявах за среща, но вместо да бързам, по навик погледнах сергийката с книги на Орлов мост. Видях биографията на Гоген на Анри Перюшо и в движение си я купих. Учудих се даже на интереса си - ах, нямах търпение да свършва книгата, което четях по това време, за да видя какви ги е вършил Гоген.

Сега, когато вече знам, си имам нов любим художник, хаха!

Като роман книгата не е нещо особено. Всичко написано е добре проучено; за някои неща има повече данни, за други Перюшо не е намерил достатъчно и на места книгата изглежда куха. Но есенцията на Гогеновата личност става ясна. И тя е възхитителна.

Не са много тези хора, които оставят дребния живот, за да създават изкуство. Които умират млади от глад, болести и студ, но от дистанцията на времето този житейски финал като че ли няма чак толкова голямо значение. Всички умираме и без това.

Ван Гог, който наистина е харесвал Гоген, например никога не е влизал в тези обществени канони - винаги е бил голямото разочарование; първоначално търси себе си в свещеничество и мисионерство, като едва по-късно осъзнава, че именно изкуството е неговата мисия.

Случаят на Гоген е по-различен. В младостта си той е преуспяващ борсов посредник, жени се за една датчанка, която се интересува преди всичко от парите му; ходи на работа всеки ден и печели забележително добре. Рисуването е само хоби за почивните дни.

Всичко изглежда в реда на нещата до момента, в който френската борса се срива и семейство Гоген остава без доходи. Тогава той става художник. Първоначално търси начини да обедини двете начала - да бъде и артист, и гражданин/ съпруг, но това просто не се получава и отвсякъде се сблъсква с неразбиране и отхвърляне.

В душата си Гоген непрестанно чувства един дуализъм - да бъде такъв, какъвто се очаква да бъде, или да послуша сърцето си. Но Пол винаги остава твърд в позицията си. Изсмива се на добронамерените съвети на приятели да рисува и по нещо, което няма артистична стойност, но просто ще се продаде и ще му позволи да живее криво-ляво. В писмата си се определя като див и в това - струва ми се - е напълно прав. Защото функцията на обществото е да култивира граждани и да ги принуждава да се държат някак. Изкуството е разрешено само ако е кротко тихо хоби.

Но Гоген избира именно изкуството. Звучи яко, ако го четеш на 400 страници, но със сигурност е ужасно трудно да го живееш. Да ядеш един хляб цяла седмица, да повръщаш кръв, кожата ти да се бели от студ, а зъбите ти да падат. Въобще няма да говоря за отношението, което срещаш у другите.

Но великите артисти избират всичко това съзнателно и вероятно точно това ги прави велики. Днес това вече не се случва. Войните са предимно по телевизията, а ливадите са пластмасови. Въпреки това след прочитане на Гогеновата съдба, за мен остана горчивина в гърлото. Днес изкуството не може просто така да стане основа на живота на артиста, все по някое време ще започне да го продава, защото ще трябва да си купува броколи, вино и да ходи на зъболекар.

Добре де, просто търся своите отговори на тези въпроси. Много се пазех да не започна да се продавам за пари; вероятно тези страхове са били излишни, защото всъщност никога не ми се е получавало правенето на неща с цел продажба. Разбира се, бих искала да изкарвам малко пари по лесния начин - с рисунки и кратки текстове, - но всъщност не бих го правила.

Моето малко изкуство, доколкото въобще е удачно да го наричам така, винаги е било само средство за общуване; винаги е било направено специално за някого. И винаги съм била особено продуктивна, когато е имало за кого да измислям неща.

Може и да не е нещо специално, а сътворено набързо и без повод. Но винаги е ужасно, ужасно хубаво да разбереш, че някой е бил трогнат от подаръка, да чуеш смеха от дъното на корема, да видиш светещите очи или мъъничките сълзи, които напират (даа, това често се случва!). Това е наградата и тя стига напълно.

Затова засега се отказвам от идеите си да съвместявам двете неща. Не искам да бъда като всички тези илюстратори, дизайнери, фотографи, журналисти и подобни, които сред всичките поръчкови продукти на сайта си имат и една малка секция personal work.

Затова казвам, че Гоген е готин - защото въпреки че е умрял съвсем сам на остров на другия край на света, не се е продал.

петък, октомври 17, 2008 

сутрешно прозрение



Изумително е как само една мъничка мисъл може да промени всичко. "Йей, колко е прекрасно всичко!", казах си тази сутрин и затова го преживях така. Усетих как в един миг ме полазва ентусиазмът и нагласата внезапно се променя от киселото "пфуу, искам да спя още!" до "уау, светът е толкова прекрасно място, искам да живея в него!". Може би беше заради веселото обаждане, не знам. Скочих (буквално) от леглото след не повече от три часа сън и с радост се включих в деня, който - този път - тепърва започваше за всички.

Винаги ме напушва смях, когато ставам рано и гледам как тълпи, тълпи хора отиват на работа. Някак нелепо изглеждат. Къде са тръгнали толкова рано? По това време е добре човек да спи или да пие тихо кафе на балкона. Не да се блъска или да псува мацката, която правя ляв завой от най-дясната лента.

После в стая 1001 мижах от светлината. Стори ми се като сцена от филм - всички гледаха в листове, поставени на масата, обсъждаха и показваха, а аз нищичко не виждах. Блестеше ми. Беше нещо като кротък вариант на обира в сюжета на Глутница кучета.

Но ми харесваше просто да седя и да ги слушам. Наслаждавах се на умението му да бъде интересен, да провокира и променя. Освен това е забавен с обръщенията към студентите. Но най-хубав беше в момента, в който му светнаха очите, като видя подаръците!
Така е, всички Питър-Пановци, които лапат банани и оризови бисквитки, обичат подаръци и торти. Всъщност мисля, че никой никога не пораства за това.

И така, после пихме сокче; разбрахме се за колите, аз не карам и затова, нали. Но пък - ах, как обичам колелата! Някои от тях не са просто средство за придвижване, а са произведения на изкуството, хаха. За награда получих кратко возене из квартала.

Към обяд отидох при моя ирисодиагностик, което впрочем означава, че скоро пак ще има диети и клизми, хаха. Понеже имах малко време до часа, седнах да хапна в OMV. Извадих лист и молив и помислих над архитектурния проект.

Уау, отключи се нещо в мен! Мисля, че този път ще стане, асистенте! Обещай обаче и ти да ме побутваш. :-)

И така - всичко е прекрасно, нали ви казах.

четвъртък, октомври 16, 2008 

откритието



Е, премиерата мина чудесно. Въпреки че ужасно се срамувах. Защото е много забавно да си играя сама, но се оказа съвсеем различно, когато излизам някъде в ролята си на актриса, хаха.
(Впрочем веднъж ми се наложи да играя тази пиеса пред истински деца в градинката, голяяма грешка!)

Идеята ми беше да пусна видео, но нещо не ми се получиха нещата, затова ще имате възможността да видите постановката като слайдшоу. (таен съвет: използвайте пауза, където има повече за четене)

Моля, изключете мобилните си телефони и... приятно гледане!

вторник, октомври 07, 2008 

3... 2... 1... начало!



Добрее, знам - кофти е, че не мога да ставам навреме. Това е и причината моят семестър да започне маалко по-късно.Успах се на два пъти за супер-супер-специалните упражнения по обществени сгради, както и - вчера - за моите собствени лекции, въпреки че започваха в ранния следобед.

Днес обаче бях страхотна! Будилникът звънна в 10am и към 11.30am вече бях станала! Всичко свърших и отидох на първите лекции. Честно, направо се гордея със себе си!

В предишните два абзаца се съдържа обяснението защо този път седмицата започва във вторник и защо големият експеримент, който готвя, започва чак днес.

И така - може и да не е нещо голямо, но засега ми се вижда чудесно. Става ми много вълнуващо, като мисля за него. Ще пробвам и ще видя къде ще ме заведе.

Засега планирам нещо като две седмици без блогове, без сайтове на илюстратори/ дизайнери, без гледане на клипове и филмчета в youtube или иначе казано - без браузване. Осъзнавам, че желанието да съм в час кой какво прави, да бъда информирана за последните събития, да отварям всички линкове, които целият свят отваря, хаби ужаасно много от собствената ми енергия, която иначе бих използвала за по-смислени творчески занимания.

Аз имам творческа енергия, но май съм малко мързелива и пасивна, защото забелязвам, че тя трябва да се подпомага от нещо.

Тъй като театралният сезон в София започна, моят малък куклен театър също не остава назад. На снимката горе виждате билета за първата премиера за сезона. И ето, сценографията и куклите са готови, остава малко работа по текста, а вече цяла седмица не мога да седна и да го довърша. А премиерата наближава...

Това ме дразни, защото всъщност никак не съм заета с важни неща като работа и учене. Бих искала да правя повече от моите си неща. Защото време, както казах, имам; просто ми е лесно и дори приятно да се разсейвам и залисвам.

Наскоро например си купих Елегантната вселена. Уау, ще чета доброволно физика! Но за моето хуманитарно мислене, ще трябва по-сериозно потъване в материята.

Не че имам нещо против интернет, разбира се. Много хубави неща за мен са започнали именно оттам - говоря за хора и събития; за книги и филми; илюстратори, артисти, фотографи. Разбира се! Но малко натоварващо ми идва цялото това следене на мрежата, четене на коментари, кой какво е казал и направил. Да не започвам темата фейсбук.

Ще ми трябва малко почивка от цялата тази говорилня.

И в тишината се надявам да чуя себе си.

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-ShareAlike 2.5 Bulgaria License.